Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— И как си намери работа като брокер на акции? — попита Копелето. — Завършил си биология и току-що си банкрутирал. Кой се излъга да те наеме?

— Успях да пъхна крак във вратата благодарение на един приятел на родителите ми, на име Боб Коен. Беше мениджър на средно ниво в йерархията на „Л. Ф. Ротшилд“ с достатъчно влияние да ми уреди интервю. Оттам насетне аз сам си се продавах. Купих си евтин син костюм и само след два дена се озовах в един експресен автобус на път за интервюто ми в Манхатън. В същото това време Дениз чакаше у дома да дойде паякът да вдигне поршето ни. И то е станало горе-долу по същото време, по което ме бяха наели като стажант-брокер в „Л. Ф. Ротшилд.“

Усмихнах се тъжно и казах:

— Оттам отидох право във фирмата за месо, където хвърлих бомбата на Елиът. — Спрях за миг и се отдадох на спомена. — Помня го, сякаш беше вчера — хем радостно, хем горчиво, истински смесено чувство. Колкото и щастлив да бях по отношение на бъдещето си, толкова ми беше и тъжно да се разделям с Елиът. Беше ми като брат. Бяхме съдружници от петнайсетгодишни. Минали бяхме през истински огнен бараж — заедно изравяхме пикапи от калта, заедно чукахме по хорските врати, докато кокалчетата ни се разкървавяваха. А сега се налагаше да се разделим.

Самият склад, разбира се, беше пълна развалина. Заобиколили се бяхме с изпотрошени пикапи и празни сандъци, а фризерът беше абсолютно безобразен. Вратата му зееше, а вътре нямаше и грам храна. По стените му се бяха напластили дебели слоеве скреж, като някакви гъбични образувания. Всичко това служеше да ни напомня колко зле бяхме управлявали делата си. И помня как изведнъж самочувствието ми буквално рухна.

С болка на сърце му казах: „Съжалявам, че напускам, но това е нещо, което съм длъжен да направя — да се изпробвам на Уолстрийт. Там хората правят зашеметяващи състояния, Елиът. Направо зашеметяващи“.

„Знам, отвърна ми бързо, но не мога да си представя как ще прекарвам целия си ден зад бюро. Нали всичко става по телефона. Обаждаш се без предупреждение30 на хора, които изобщо не познаваш, и ги врънкаш да ти изпращат пари. Нещо не ми се връзва…“

Бавно поклатих глава:

— Може и да ви звучи смешно сега, но си спомням, че и аз си мислех абсолютно същото: няма начин някой непознат да ми изпрати стотици хиляди долари само след едно телефонно обаждане. Да не говорим за това, че щях да звъня на хора из цялата страна. Помислете си само: какви са шансовете някой напълно непознат човек от Тексас да се окаже толкова смахнат, че да ми прати половин милион от изкараните с пот свои долари, без изобщо да ме е виждал през живота си? И въпреки всичко образът на Майкъл Фалк продължаваше да прогаря съзнанието ми. А и си оставаше фактът, че млади хора наистина трупат състояния на Уолстрийт. Затова и моето място беше там — на Уолстрийт.