Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
През мъглата видях кораба, който щеше да ме откара до Бостън. Палубата му бе осеяна с фенери, които осветяваха подготовката за отплаването: моряците се катереха по мачтите и разгъваха платната; търкаляха бурета по подвижни мостчета към трюмовете, а съдът леко потъваше под увеличаващата се тежест.
Сега вече знам, че беше незабележителен, малък, най-обикновен товарен кораб, но тогава ми се струваше екзотичен и огромен като британски ветроход или арабска багала. Това беше първият морски плавателен съд, който виждах отблизо. В гърлото ми се надигнаха страх и вълнение, които вече бяха постоянните ми спътници — страх от неизвестното и неутолимо желание за приключение. Пристъпих по подвижния мост, отдалечих се с още една крачка от всичко, което познавах и обичах, и се приближих към тайнствения си нов живот.
15.
След няколко дни корабът приближи бостънското пристанище. Акостирахме следобед, но аз изчаках на палубата да падне мрак. Беше тихо, останалите пътници бяха слезли веднага щом доближихме сушата, а по всичко личеше, че и повече то от товарите са вече на брега. Моряците, или поне тези, които помнех по физиономия, не се виждаха никъде, сигурно вече преоткриваха благините на живота на твърда земя в някоя от близките до пристанището кръчми. Ако съдех по броя им, те бяха неотделима част от корабния бизнес, дори по-важна от дърводобива и производството на платна.
Бяхме пристигнали много по-рано, отколкото се очакваше по график, но беше въпрос на време да уведомят манастира и да пратят някой да ме вземе. Всъщност капитанът ме изгледа няколко пъти с любопитство, когато ме видя да се разхождам по палубата, сигурно се е зачудил защо още не съм слязла. Дори предложи да ми намери транспорт, ако не съм сигурна къде точно отивам.
Не исках да ходя в манастира. Представях си го като нещо средно между работилница и затвор. Той беше моето наказание, мястото, на което трябваше да се „поправя“ с всички възможни средства, да се излекувам от любовта си към Джонатан. Как бих могла да позволя подобно нещо? Освен това се боях да тръгна сама.
В Бостън се чувствах сто пъти по-несигурна, отколкото в Камдън. Градът ми изглеждаше огромен и претъпкан. Как щях да се оправя? Към кого да се обърна за помощ, за подслон, особено пък в моето положение? Изведнъж се почувствах като невежо селско момиче от дивата гора, извадено от естествената си среда.
Страхът и нерешителността ме спираха да напусна кораба, но накрая мисълта, че мога да загубя детето си, ме накара да сляза. Предпочитах да спя по мръсните улици и да си изкарвам прехраната, като мия подове, отколкото да оставя някой да ми вземе бебето.
Като насън тръгнах през Бостън само с малката си торбичка на рамо и изоставих куфара на пристанището. Надявах се да си го взема после, когато намеря къде да живея. И то ако от манастира не го приберяха от мое име, когато откриеха, че съм изчезнала.
Макар че изчаках да мръкне, преди да се измъкна от кораба, пак бях изненадана и уплашена от стълпотворението. Хората излизаха от кръчмите, тълпяха се по тротоарите или пътуваха с файтони. Каруци, натоварени с бурета и кутии колкото ковчези, се движеха по оживените улици. Разминавах се с други пешеходци и коли и не можех да проумея разположението на града. След петнайсет минути вече не бях способна да кажа в каква посока се намира пристанището.
Бостън вече ми се струваше безрадостно и сурово място: стотици хора минаваха покрай мен в онази нощ, но никой не забеляза ужасеното ми изражение, изгубения поглед и безцелното ми мотаене. Никой не ме попита дали имам нужда от помощ.
Мракът се сгъсти до пълна тъмнина. Уличните лампи грейнаха. Движението понамаля и хората се забързаха към домовете си, а магазинерите започнаха да пускат пердетата на витрините и да заключват вратите. В гърдите ми отново избуя паника: къде щях да спя тази вечер? А и следващата, и по-следващата?
Не, казах си, не бива да мисля толкова напред, иначе ще изпадна в отчаяние. Достатъчно бе да се съсредоточа върху първата нощ. Трябваше ми добър план, иначе щях да започна да съжалявам, че не съм отишла в манастира. Отговорът беше странноприемница или хан. Възможно най-евтините, помислих си аз, докато премятах в ръцете си останалите ми монети. Изглежда, че се бях озовала в жилищен квартал. Опитах се да си спомня къде беше последната обществена сграда, покрай която бях минала. Дали не беше по-близо до пристанището?