Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Може и така да беше, но не се осмелявах да се върна назад, защото само щях да потвърдя опасенията си, че не знам какво правя и сама съм се поставила във възможно най-лошото положение. Не бях сигурна откъде бях дошла. Психологически бе най-добре да продължа напред.
Бях толкова объркана, че стоях насред улицата и обмислях следващия си ход. Ако бях в някоя по-оживена част на града, движението щеше да ме смаже. Трябваше ми минута, за да осъзная, че до мен е спрял файтон и кочияшът ми маха да се отстраня.
— Госпожице! Ей, госпожице! — чух глас отвътре. А и файтонът си го биваше, много по-изискан от всички груби селски каруци, които бях виждала. Тъмното му дърво светеше и всички детайли бяха много умело и фино изработени. Теглеха го два едри жребеца, нагласени като циркови коне. Хамутите им обаче бяха черни като на погребален впряг.
— Говорите ли английски?
На прозореца на файтона се появи мъж с модна тривърха шапка, украсена с алени пера. Беше блед и рус, с издължено аристократично лице, но устните му бяха нацупени, сякаш беше вечно недоволен. Вдигнах поглед към него и се изненадах, че такъв красив непознат се обръща към мен.
— О, нека опитам аз — каза женски глас от файтона. Той се отдръпна и на прозореца се появи дама. Ако мъжът с шапката беше блед, то нейната кожа бе направо прозрачна. Носеше светлокафява рокля от копринена тафта и сигурно заради контраста с нея лицето й изглеждаше толкова безкръвно. Беше красива, но плашеща, с остри зъби зад разтегнатите в неискрена усмивка устни. Очите й бяха много бледосини. Тя също носеше шапка с украса, килната дръзко, а под нея се виждаше пригладена по черепа коса с цвят на лютиче.
— Не се страхувай — каза ми тя, преди дори аз да си дам сметка, че съм уплашена. Отстъпих, когато дамата отвори вратата и слезе на улицата. Богатата й пола от твърда материя шумолеше, когато се движеше. Носеше най-красивата рокля, която някога бях виждала — украсена с миниатюрни воланчета и панделки плътно прилепнала по тънката й като на оса талия. На ръце си имаше черни ръкавици. Пресегна се бавно към мен, сякаш за да прогони уплашено куче. До мъжа с шапката се появи друг господин, който се надвеси през прозореца на файтона.
— Добре ли сте? На мен и приятелите ми ни се стори, че сте се изгубили.
Усмивката й стана малко по-топла.
— Аз… ами… — заекнах, засрамена, че някой ме с разкрил, но в същото време отчаяно копнееща за помощ и човешка топлота.
— Нова ли сте в Бостън? — попита ме вторият мъж във файтона, без да слиза. Той изглеждаше много по-мил от първия, беше смугъл, с изключително топли очи и излъчваше дружелюбност, която будеше доверие.
Кимнах.
— И няма къде да отседнете? Простете любопитството ми, но ми приличате на сираче. Бездомно, без приятели.
Жената ме погали по ръката, докато той произнасяше тези думи.
— Благодаря за загрижеността. Може би ще ме упътите към най-близката странноприемница — започнах аз, като премята торбичката си в ръце.
Тогава високият надменен мъж слезе от файтона и взе багажа ми.
— Ще направим нещо по-добро. Ще ви подслоним. За тази вечер.
Жената ме хвана за ръката и ме поведе към колата.
— Отиваме на празненство. Обичате празненствата, нали?
— Аз… ами не знам — заекнах пак. Всичките ми сетива ме предупреждаваха да внимавам. Как бе възможно трима богаташи да се появят отникъде и да ме спасят? Изглеждаше ми съвсем нормално, дори добродетелно да съм скептична.
— Стига глупости. Как може да не знаете дали обичате празненствата? Всички обичат празненствата. Ще има храна, много пиене, забавления. И накрая ще ви чака топло легло.
Надменният мъж качи торбата ми във файтона.
— Освен това имате ли по-добро предложение? Да не би да предпочитате да спите на улицата? Не ми се вярва.
Беше прав и като пренебрегнах интуицията си, реших, че нямам друг избор, освен да им се подчиня. Дори убедих сама себе си, че случайната ни среща е истински късмет. Тя реши проблема с всичките ми нужди, поне за този момент.
И тримата бяха скъпо облечени и от това логично следваше, че са богати. Едва ли смятаха да ме оберат. Не ми приличаха и на убийци. Ала защо с такава готовност водеха непозната на празненство това за мен беше пълна мистерия. Но ми се стори рисковано да подлагам на прекалено съмнение късмета си.
Пътувахме в напрегнато мълчание няколко минути. Седях между жената и дружелюбния тъмнокос мъж и се опитвах да не забелязвам как русият ме обхожда с поглед. Когато вече не успях да сдържа любопитството си, попитах: