Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Запристъпях със ситни крачки към вратата и внимателно надникнах в коридора.
— В миналото? Мислиш ли, че ще мога да ти се обадя от там?
— Глупости! Но можеш направиш снимки, които ще ни помогнат. О, и много бих искала и една на Гидиън. Ако е възможно хвани и ушите му. Те казват страшно много за един човек. Най-вече долната им част.
Вече можеха да се чуят нечии стъпки. Тихо затворих вратата и казах:
— Идват. До после, Лесли.
— Бъди много внимателна — чух я да казва, преди да затворя телефона и да го мушна в деколтето си. Малкото празно пространство под гърдите ми беше точно толкова голямо, колкото да го побере. Какво ли са крили дамите едно време там? Шишенца с отрова, пистолети (много малки), любовни писма?
Първото, което ми мина през ума, когато Гидиън влезе в стаята, бе: защо той не е длъжен да носи шапка? А второто бе: как може някой с червена жилетка без ръкави, тъмнозелени панталони до коленете и копринени чорапи на райета, да изглежда добре? А след това, ако изобщо мислех за нещо, то бе: дано не ми личи какво си мисля.
Зелените му очи ме стрелнаха за кратко.
— Хубава шапка.
Мръсник.
— Прекрасно — рече господин Джордж, който влезе в шивашкото ателие след Гидиън. — Мадам Росини, справили сте се невероятно.
— Да, знам — каза тя, но остана в коридора. Ателието не беше достатъчно голямо да побере всички ни, защото роклята ми заемаше поне половината свободното пространство.
Гидиън бе завързал косата си на тила и аз съзрях възможност да му го върна.
— Имаш много хубава сатенена панделка — казах с целия сарказъм, на който бях способна. — Нашата учителка по география винаги носи такава!
Вместо да ме изгледа злобно, той се ухили.
— Всъщност панделката с напрано безобидна. Трябва да ме видиш с перука.
Ако трябва да сме точни, вече го бях виждала.
— Мосю Гидиън, бях ви приготвила лимоненожълти панталони, а не тези тъмните. — Когато беше възмутена, акцентът на мадам Росини ставаше още по-силен.
— Жълти панталони заедно с чернена жилетка, чорапите на Пипи дългото чорапче и кафяв плащ със златни копчета? Стори ми се прекалено шарено.
— Мъжът по времето на рококо носи шарено! — Мадам Росини го изгледа строго. — Аз съм експертът, не вие.
— Да, мадам Росини. Следващия път ще се слушам в думите ви — любезно отвърна Гидиън.
Огледах ушите му. Не стърчаха дори и малко, а и във всяко друго отношение не се набиваха на очи. Почувствах облекчение. Въпреки че, разбира се, това нямаше абсолютно никакво значение.
— Къде са жълтите кожени ръкавици?
— О, помислих си, че щом няма да обличам панталоните, по-добре да не слагам и ръкавиците.
— Но разбира се! — мадам Росини изцъка с език. — При цялото ми уважение към модния ви вкус, млади човече, тук не става дума за вкус, а за автентичност. Освен това много внимавах всички избрани цветове да ви подхождат, неблагодарно момче такова.
Мърморейки си тя ни остави да минем покрай нея.
— Много, много ви благодаря, мадам Росини — казах аз.
— Ах, лебедова шийке, за мен беше истинско удоволствие! Поне ти оценяваш работата ми.
Усмихнах се. Харесваше ми да съм лебедова шийка.
Господин Джордж ми намигна.
— Моля последвайте ме, госпожице Гуендолин.
— Първо трябва да й вържем очите — каза Гидиън и понечи да свали шапката от главата ми.
— По настояване на доктор Уайт — поясни господин Джордж с извинителна усмивка.
— Но това ще съсипе прическата й! — Мадам Росини перна пръстите на Гидиън. — Tiens*! Да не би да искате да й свалите и косата от главата? Никога ли не сте чували за игли за шапки? Ето! — Тя подаде шапката и иглата на господин Джордж. — Само я носете внимателно!
* Как така! (фр.). — Бел. прев.
Гидиън върза очите ми с черна кърпа. Подсъзнателно затаих дъх, когато ръката му докосна бузата ми и за съжаление не можах да предотвратя да не се изчервя. Но за щастие той не можеше да ме види, защото стоеше зад мен.
— Ох! — възкликнах, защото част от косата ми попадна във възела.
— Извинявай. Можеш ли да видиш нещо?
— Не. — Пред очите ми нямаше нищо друго, освен чернилка. — Защо да не мога да гледам къде отиваме?
— Не бива да знаеш точното местонахождение на хронографа — обясни Гидиън. Той положи ръка на гърба ми и ме бутна напред. Чувството да вървя сляпа в нищото бе странно, а ръката на Гидиън върху гърба ми допълнително ме смущаваше. — Излишна предпазна мярка, според мен. Къщата е същински лабиринт. Никога не би успяла да намериш помещението. А и господин Джордж смята, че си вън от всякакво съмнение, що се отнася до евентуално предателство.