Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Прегърнах я толкова силно, колкото можах.
— Обичам те, мамо.
Над рамото й можех да видя, че вече и Де Вилърс бе застанал пред портата. Когато мама се обърна, също го видя и рече тихо:
— От онзи там трябва особено да се пазиш! Превърнал се е в опасен мъж.
В гласа й ясно се улавяше нещо като възхищение и следвайки обзелото ме изведнъж прозрение, попитах:
— Мамо, някога имала ли си нещо с него?
Нямаше нужда да ми отговаря, по изражението на лицето й видях, че бях уцелила право в десетката.
— Бях на седемнайсет и лесно се впечатлявах.
— Разбирам — отвърнах и се усмихнах. — Според мен има страхотни очи.
Мими ми се усмихна в отговор, докато преднамерено бавно се отправихме към портата.
— О, да, Пол имаше същите очи. Но за разлика от по-големия си брат, изобщо не беше надут. Нищо чудно, че Люси се влюби в него...
— Много ми се иска да разбера какво се е случило с тях двамата.
— Опасявам се, че рано или късно ще разбереш.
— Дай ми ключа — каза Де Вилърс нетърпеливо. Мама му подаде връзката ключове през решетките на портата и той я отключи. — Поръчал съм ви кола.
— Ще се видим утре на закуска, Гуендолин — каза лейди Ариста и хвана брадичката ми. — Горе главата! Ти си Монтроуз, а ние винаги и навсякъде запазваме стойката на тялото си изправена.
— Ще се постарая, бабо.
— Точно така. О! — Тя замаха с ръка, сякаш искаше да пропъди досадни мухи. — Какво си мислят тези хора? Аз да не съм кралицата! — Но с елегантната си шапка, чадъра и мантото в същия цвят, в очите на туристите явно изглеждаше като типичната англичанка, защото от всички страни я снимаха.
Мама още веднъж ме прегърна.
— Тази тайна е коствала човешки животи — прошепна в ухото ми. — Не го забравяй.
Със смесени чувства се загледах след нея и баба, докато не се скриха зад ъгъла и изчезнаха. Господин Джордж хвана ръката ми и я стисна.
— Не се страхувай, Гуендолин. Не си сама.
Правилно, не бях сама. Бях обградена от хора, на които не можех да имам доверие. На никого от тях, бе казала мама. Погледнах в приятелските очи на господин Джордж и потърсих в тях намек за нещо опасно, неискрено. Но не успях да открия нищо.
Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства.
— Ела, нека влезем вътре. Трябва да хапнеш нещо.
— Надявам се краткият разговор с майка ти да е бил ползотворен за теб — каза Де Вилърс, докато вървяхме. — Нека отгатна: тя те е предупредила да внимаваш с нас. Всички ние сме безскрупулни и неискрени, нали?
— Знаете го по-добре от мен. Но всъщност говорихме за това, че навремето сте имали нещо с майка ми.
Де Вилърс вдигна изненадано вежда.
— Казала ти е това? — Върху лицето му действително се изписа нещо като смущение. — Е, това беше много отдавна. Бях млад и...
— ... и лесно сте се впечатлявали — допълних. — И майка ми каза същото.
Господин Джордж избухна в гръмък смях.
— Да, точно така! Съвсем бях забравил. Фолк, двамата с Грейс Монтроуз бяхте симпатична двойка. Макар и само за три седмици. Тогава по време на онзи благотворителен бал в „Холанд Хаус“ тя ти размаза един сладкиш на ризата и каза, че никога повече няма да ти проговори и дума.
— Беше парче малинова торта със сметана — каза Де Вилърс и ми намигна. — Всъщност искаше да ми я запрати в лицето, но за щастие улучи само ризата и петното така и не се изпра. И всичко това само защото ревнуваше от едно момиче, чието име дори не мога да си спомня.
— Лариса Крофтс, дъщеря на финансовия министър — рече господин Джордж.
— Наистина ли? — Де Вилърс изглеждаше искрено изненадан. — Днешният или тогавашния?
— Тогавашния.
— Беше ли симпатична?
— Горе-долу.
— Във всеки случай Грейс разби сърцето ми, защото се хвана с едно момче от училище. Неговото име си спомням много добре.
— Да, защото му счупи носа и за малко родителите му да те съдят — каза господин Джордж.
— Вярно ли е? — Бях направо очарована.
— Беше нещастен случай. Играехме заедно в отбора по ръгби.
— Пред теб се разкриват неподозирани истории, нали, Гуендолин? — Господин Джордж продължаваше да се смее доволно, докато отваряше вратата към драконовата зала.
— И още как. — Спрях на място, защото видях Гидиън да седи до масата в средата на помещението, гледайки ни смръщил чело.