Разкритието на древния ръкопис

Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.

Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.

Няма да умра.

Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.

Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.

В нея се появява тънка като косъм пукнатина.

Не знам кой е по-стреснат – аз или Шинсар Дъб.

После внезапно тя се ядосва.

Усещам яростта ù, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.

Сякаш аз лично съм я вбесила някак.

Тя е... разочарована от мен?

Намирам това за неизразимо обезпокоително.

Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.

Една личност стои под мен – тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.

Личността извива глава назад и поглежда нагоре.

Преглъщам писък.

Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.

Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона – бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.

Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.

– Милост! – крещи Фиона. Одраните ù устни оголват окървавени зъби.

И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?

Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?

Гневът на Книгата към мен расте.

Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.

Объркана съм.

Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.

Внезапно тя се преобразява в Звяра – сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.

Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.

Стискам очи.

Когато ги отварям отново, съм сама.