Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Роден съм в едно селце далече на север, наричано от местните Сатумбрия. Предполагам, че навремето сънародниците ми са били чергари, като племената на изток от нас, но от много поколения живеехме в тази прекрасна долина и заобикалящите я ливади. Винаги сме плащали данък на онези градове държави или местни барони-бандити, които са ни предявявали претенциите си, но през повечето време са ни оставяли на мира. Имахме си селски съвет, който се събираше, за да решава всякакви въпроси, макар че като се замисля, вероятно това е било извинение за мъжете, за да могат да седят, да си пийват и да бъбрят далеч от семействата си. Жените се грижеха за децата и възрастните и всички ние почитахме нашите предци със страхопочитанието, с което други почитат боговете си. — Спря и си пое дъх. — Всъщност дори избягвахме да се обвързваме с богове: смятахме, че преклонението пред нашите предци е достатъчно. — Погледна Брандос, който също го слушаше внимателно: досега не беше чувал тази част от историята.
— Майка ми притежаваше пророческа дарба, или второ зрение, както го наричаме. Това я правеше уважавана и почитана. Според обичаите ни тя трябваше да живее в усамотение, в една колиба на хълма извън селището, но й осигуряваха прехрана и всички необходими удобства. Гледаха на нея като на нашите очи към другия свят и очакваха да ни дарява с мъдри съвети за всичко, което ни вълнува. По принцип тя би трябвало да спазва известно въздържание и да води скромен живот, но тя бе хубава жена и в действителност не станало така, защото мъжете я търсели. С времето родила трима сина. Аз съм най-малкият. Никой от нас не познава баща ни, или бащите ни. Майка ни категорично отказваше да ни просветли по този въпрос. В края на краищата и тримата бяхме отгледани и възпитани от нея. — Той се намести в креслото, сякаш спомените за онези дни го караха да се чувства неудобно.
— Продължавай — подкани го Каспар, нетърпелив да се стигне до същината на въпроса.
— Никой от нас не можеше да чете, научихме се доста по-късно. Затова пък познавахме магията. И тримата бяхме наследили дарбата й, макар че при всеки от нас тя се проявяваше по различен начин. Занимавахме се предимно с тъмни изкуства, тъй като майка ни бе заклинателка на тъмните тайни. Предполагам, че дарбата й е имала известна цена, може би е сключила договор с тъмните сили, но това са само мои разсъждения. Още като малък усещах край себе си нечие присъствие, долавях неща, които не можех да видя, и жадувах да ми се разкрият. Налнар бе първият, който откликна на призивите ми, и макар че по природа не е зъл, мисля, че няма почти никакви задръжки. На няколко пъти ме нарани доста сериозно, преди да успея да го подчиня. Ала след като пречупих волята му, ми стана другар за цял живот. Сега вече мога да го призовавам с една дума и той ми се подчинява безпрекословно. От тези, които съм викал от демонското царство, той е най-надеждният слуга.
— Имаш и друг, така ли? — попита Каспар.
— Да — отвърна Амиранта. — Доста. Повечето се подчиняват напълно на волята ми.
— Повечето?
— Има няколко, които покорих наскоро, но не смея да разчитам на тях — отвърна чародеят и отново се намести в креслото, притеснен, че трябва да обсъжда тези въпроси.
Брандос повдигна вежди и подхвърли малко подигравателно:
— Опитват се да ти отхапят главата, докато ти се мъчиш да се сближиш с тях.
— Тези неща са извън моята компетентност — призна Каспар. — Има други хора, с които ще трябва да разговаряте, но преди това бих искал да чуя историята докрай.
Амиранта въздъхна, поколеба се дали да продължи, но накрая се предаде.
— Трудно е да се обясни. През повечето време майка ни ни оставяше да се забавляваме сами с дарбите си, в края на краищата тя вероятно не бе съвсем с всичкия си. Но това не пречеше да е жена със забележителни умения. Както казах, бяхме трима и аз бях най-малкият. Може би лудостта й се бе вселила в най-големия от нас, защото той беше… особен. От съвсем малък бе обсебен от смъртта, по-точно от момента на умиране, когато животът напуска тялото. Вълнуваше го смисълът на този преход. Често умъртвяваше разни животинки, за да ги наблюдава, докато издъхват. Средният ми брат не беше чак толкова луд, колкото големия, но това не го правеше съвсем здравомислещ. Беше се родил изпълнен с гняв и си остана такъв. В онези времена двамата често се ступвахме, тъй като той се боеше да предизвиква най-големия от нас. Ето защо обект на гнева му станах аз. Само благодарение на намесата на майка ни на няколко пъти не пострадах тежко. Може да е изглежда странно, но станах чародей на демоните тъкмо благодарение на пердаха, който ядях. Един ден, когато брат ми пак ме налагаше, повиках Налнар да ми помогне и той се появи. Макар да е дребен, той може да е доста свиреп и притежава достатъчен магичен заряд да изгори цяла къща, ако му хрумне да го направи. Налнар прогони брат ми и му остави много лоши белези. След този случай гневът на Беласко премина в студена омраза. Оттогава се опитва да ме убие.