Пред вратите на мрака [bg]

Огромната крепост бе на практика пуста. В нея имаше място за хиляди воини, а и от начина, по който бе построена, беше ясно, че разположените тук части ще могат да достигнат отбранителните си позиции максимално бързо. Нямаше съмнение, че това огромно съоръжение е било построено преди много векове и че мащабите му не са подходящи за демоните. Залите и галериите бяха твърде големи за най-дребните от тях, ала същевременно твърде малки за едрите екземпляри. Нещо средно между джудже и елф бе живяло тук в далечното минало. Беше сигурно, че заемането на крепостта от демоните бе станало сравнително скоро. В една от кулите се забелязваше движение, но останалите бяха изоставени.

Братята се качиха в една от празните кули, за да видят как изглеждат нещата отвисоко. Вратата горе беше заключена, но Гуламендис почовърка ключалката с кинжала си и я отвори.

Влязоха.

Късното следобедно слънце озаряваше стаята с бледа светлина. Изглежда, това бе някакъв кабинет. На лавиците покрай стената имаше книги, имаше и писалище с изсъхнала мастилница и древни свитъци.

— Всичко ме сърби — оплака се Гуламендис. — Който и да е бил тук, е практикувал тъмни изкуства.

— Затова ли демоните не са отворили вратата?

— По-скоро защото са мързеливи — отвърна Гуламендис. — Винаги следват линията на най-малкото съпротивление.

Ларомендис взе един лист и каза:

— Който и да е писал това, доста е бързал. Не е довършено.

— Но е предполагал, че ще се върне — добави Гуламендис. — Защо иначе ще заключва вратата?

— Прав си — рече брат му. После посочи прозореца. — Да видим какво има отвън.

Прозорецът бе вдълбан в дебелата стена и пред него имаше каменна скамейка. Двамата стъпиха върху нея. Стъклото беше толкова мръсно, че се наложи да отворят прозореца.

— Да виждаш в пейзажа нещо познато? — попита Ларомендис.

Гуламендис отправи поглед към планинската верига в далечината. Ако се съдеше по наклона на светлината, гледаха на юг. Слънцето залязваше зад тъмни облаци вдясно.

— Не, нищо.

— Виждаш ли онези озарени от огньове върхове? — попита брат му и посочи вулканите.

— Разбира се — отвърна Гуламендис. — Защо?

— Погледни как единият се издига надясно, докато другите два са наклонени наляво и са еднакви.

— Огнените близнаци?

— Дали е възможно?

— Ако си много на юг и гледаш на север… — рече замислено Ларомендис.