Пред вратите на мрака [bg]

— Мога ли да поговоря с някого? — попита тя.

— Живея много далече оттук — отвърна той заобиколно, но тя разбра какво има предвид.

— Женен ли си? — И втренчи в него присвити очи.

— О, не. Работата ми поглъща цялото ми свободно време.

— А, да — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

Обядът бе доста скромен според квеганските стандарти, ала всъщност бе истинско малко пиршество за всеки от тях. Скоро след като Амиранта влезе, на вратата се появиха Пъг и Магнус. Ливия си тръгна и тримата останаха сами.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Пъг, докато си пълнеше чинията със сирене, месо и плодове.

— Нищо, което да ни зарадва особено — отвърна чародеят и вдигна въпросително вежди към каната с вода и другата — с вино.

— Вода, ако обичаш — рече Магнус. — Виното на обяд ме приспива.

Пъг кимна и Амиранта каза:

— И аз ще пия вода.

Тъй като предполагаха, че ги подслушват, се стараеха да разговарят на неутрални теми. Амиранта пръв довърши обяда си и каза:

— Значи засега нищо определено, така ли?

Те знаеха, че пита за ключ, който да му помогне в търсенето.

— О, има доста неща. Вече няма съмнение, че в архивите на Кралството има бели петна, най-меко казано.

Това бе предварително уговорена фраза, целяща да му подскаже, че засега не са се натъкнали на нищо важно.

След обяда прислужниците пак ги заведоха до местата на техните занимания и Амиранта с леко разочарование откри, че Ливия не го очаква там. Наруга се заради желанието си да се занимава с това, което му е приятно, вместо с това, което е нужно. След срещата с Пъг и съратниците му погледът му за света бе започнал да се променя — мащабите на опасността, срещу която се бяха изправили, храбростта, щедростта и самопожертвованието на хората, готови да се борят. Ала имаше нещо, което не му даваше покой, нещо, което го измъчваше отдавна, макар на моменти да го смяташе за не особено важно.

Срещата със Сандрина и Крийган бе помогнала да се отворят стари рани — рани, които дори не бе склонен да признае, че носи.

Хора като Брандос, които го познаваха добре, смятаха, че е човек, който не съжалява за стореното, особено що се отнася до жените. Но сега, докато погледът му се плъзгаше по купчината книги, мислите му бяха с младата Сандрина.

Като млад мъж, както много други, и той се бе влюбвал с лекота, или поне бе смятал, че обича. Като се имаше предвид начинът му на живот, тези връзки не бяха продължителни. По времето, когато откри Брандос, се беше научил да стяга юздите на сърцето си. Жените бяха същества, създадени да осигуряват уют, да бъдат превземани и изоставяни, не и да си изгубваш ума по тях.

Това, което го плашеше, бе, че изглежда, държеше много повече на Сандрина, отколкото бе готов да признае; че времето, което бяха прекарали заедно в онова малко селце на север от Крондор, бе създало между тях нещо повече от обикновена физическа близост. Мразеше се заради това, което чувстваше.