Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Гаденето ми беше отминало, замайването бе слабо.
- Долу, оставй ме долу.
- Мраморът е студен - предупреди ме той.
Въздъхнах.
- Трябва да разбера колко добре функционира тялото ми.
- Опитай се да седнеш в скута ми, без аз да те държа. Ако си добре, ще донеса хавлии и ще можеш да седнеш върху тях, но, повярвай ми, не искаш да седиш гола връху този мрамор.
- Практично - казах.
- Не казвай на никого, че аз, всъщност, съм се държал смислено, ще разруши образа ми.
Усмихнах се.
- Тайната ти е в безопасност при мен.
Опитах се да седна по-изправена, докато Джейсън се суетеше с водата, за да нагласи правилната температура. Можех да седя. Чудесно. Направих опит да стана и единствено ръката на Джейсън около кръста ми ми попречи да падна върху мраморните стъпала, които излизаха от ваната.
Той ме намести по-безопасно обратно в скута си.
- Не опитвай толкова много прекалено бързо, Анита.
Облегнах се на него, а ръката му бе като безопасен колан около кръста ми.
- Защо съм толкова отпаднала?
- Как може толкова време да си около вампири и да ми задаваш този въпрос?
- Не им позволявам да се хранят - обясних.
- Аз им позволявам, и повярвай ми, когато дадеш толкова много кръв, е необходимо известно време, за да се възстановиш. - Той най-сетне изглеждаше удовлетворен от температурата на водата. Усили крановете и трябваше да заговори по-високо, за да надвие шума. - Ще те почистим и ще видим как ще се чувстваш.
Почувствах как се мръщя, но не бях сигурна защо. Имах усещането, че трябва да съм ядосана. Трябваше да съм някаква, но не бях. Сега, когато вече не бях в капан между Жан-
Клод и Ашър, бях необичайно спокойна. Не, не просто спокойна, чувствах се добре, а не би трябвало.
Намръщих се по-силно в опит да прогоня тази прекрасна отпадналост. Сякаш се опитвах да се събудя от кошмар, който не искаше да ме пусне. Само че вместо да се опитвам да се събудя от кошмар, се борех да унищожа хубав сън. Това също изглеждаше погрешно. Всичко изглеждаше погрешно. Усещах, смътно, сякаш съм пропуснала нещо важно, но дори с цената на живота си, не можех да го посоча.
Чувствах се не на себе си и същевременно прекрасно. Сякаш естествената ми нацупеност се бореше с някаква топла и щастлива мисъл. Топлата и щастлива мисъл побеждаваше, но не бях убедена, че това със сигурност беше нещо добро.
- Какво не е наред с мен? - попитах.
- Какво имаш предвид? - не разбра Джейсън.
- Чувствам се добре, а не би трябвало. Чувствам се прекрасно. Преди няколко минути бях ужасена, замаяна, повдигаше ми се и се страхувах. Но след като ти ме изкара от леглото, всичко започна да изглежда по-добре.
- Само по-добре? - запита той.
Сваляше коженото си яке, първо от едната ръка, после от другата, докато ме придържаше с една ръка.
- Прав си, не просто по-добре. Веднъж след като престанах да се страхувам, отново започнах да се чувствам прекрасно. - Намръщих се и се опитах да помисля, но все още имах проблем с това. - Защо не мога да го обмисля?
Той ме намести в скута си, така че да може да свали ципа на ботушите си и да ги махне от краката си. Най-накрая ми просветна, че той се събличаше, докато продължаваше да ме държи в скута си. Кой твърди, че уменията, които научаваш в работата си, не са ти от полза във всекидневния живот?
- Защо се събличаш?
- Не можеш да се движиш, без да паднеш, ще ми бъде неприятно да се удавиш във ваната.
Опитах се да отблъсна това прекрасно усещане, но сякаш се опитвах да се боря с топла, успокояваща мъгла. Можех да замахвам, но нямаше нищо твърдо, което да ударя. Мъглата просто се отместваше и оформяше наново, и оставаше.
- Стоп - наредих, тази единствена дума, достатъчно твърда, въпреки че вътрешно не се чувствах много твърда.
- Какво? - попита той, докато ме местеше напред, така че да може да разкопчае дънките си.
- Това би трябвало да ме притеснява - ти да се опитваш да се съблечеш, докато аз съм гола, във вана, това би трябвало да ме притеснява, нали?
- Но не е така, нали? - запита той.
Разкопчаваше дънките си с една ръка. За това беше необходим талант.
- Не, не е - потвърдих и отново се мръщех - защо това не ме притеснява?
- Наистина не знаеш, така ли? - попита тай.
- Не - отвърнах, като дори не бях сигурна на какво казвам „не".
Беше разкопчал дънките си.
- Мога или да те сложа да легнеш върху много студената облицовка, или да те метна на рамо, докато си свалям панталоните, изборът е на дамата.
Решението ми изглеждаше прекалено трудно.
- Не знам.
Той не попита втори път, направо ме преметна, колкото се можеше по-внимателно, върху рамото си, полунаподобявайки начина, по който го правят пожарникарите. Но да съм надолу с главата накара светът отново да се завърти и се почудих дали ще повърна върху гърба му. Той ме крепеше докато се измъкваше от дънките си.