Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
14
Вратата се отвори и се показа Джейсън. Не мисля, че някога съм била толкова щастлива да го видя. Успях да изрека:
- Помогни ми.
Гласът ми звучеше отпаднал и изплашен, и това ме дразнеше, но също така се чувствах замаяна и ми се гадеше, което не се дължеше на отпадналостта след полов акт, а на загубата на кръв.
Сега, когато отново можех да виждам, осъзнах, че съм подгизнала от кръв - и от други течности - но основно кръвта ме притесняваше, защото бе изцяло моя. Джейсън претърколи Ашър от мен. Той се премести с тази безплътна лекота, която единствено истински мъртвото тяло притежава. Не знам каква е разликата между съня и смъртта, но човек разбира на мига, когато мести даже ръка, дали е на мъртвец, или на някой заспал.
Ашър лежеше по гръб, косата му бе разпръсната около лицето му като ореол, червена кръв се процеждаше по брадичката му, по шията, по горната част на гърдите му. Белезите не отнемаха от красотата му докато беше гол. Не бяха първото, което човек забелязва, или дори третото. Той лежеше, измокрен от моята кръв, като някакъв паднал бог, изправен най-сетне пред смъртта.
Дори замаяна от загубата на кръв, не можех да видя нищо друго в него, освен красотата му.
Какво, по дяволите, не беше наред с мен?
Наложи се Джейсън да ми помогне да се плъзна от Жан-Клод, улови ме в ръцете си и ме задържа така, както човек държи дете. Бях гола, той току-що ме бе измъкнал от легло, в което очевидно бях правила секс с двама мъже, и въпреки това не направи нито една остроумна забележка или шега. Когато Джейсън разполагаше с толкова амуниции, но не се шегуваше, нещата бяха зле.
Облегнах глава на рамото на Джейсън и това помогна на замаяността ми, накара светът да изглежда не толкова несигурен. Джейсън понечи да ме извърне от леглото, но аз възразих:
- Чакай, още не.
Той спря да се движи.
- Какво?
- Искам да запомня това.
- Какво? - повтори той отново.
- Начина, по който изглеждат заедно.
И двамата лежаха по гръб, но докато Ашър като някакъв паднал мъртъв бог,
Жан-Клод приличаше на друг вид бог. Гъстата му черна коса лежеше тежко около главата му, небрежно подредена като тъмна рамка за това изключително бледо лице. Устните му бяха полуразтворени, миглите - гъсти като дантела върху скулите. Лежеше сякаш бе заспал след голяма страст, едната му ръка беше прехвърлена през стомаха, а другата лежеше отстрани, едното коляно бе свито, така че той изглеждаше почти на показ. Само Жан-Клод можеше да умре и да изглежда толкова добре.
- Анита, Анита - осъзнах, че Джейсън ми е говорил от известно време. -Колко кръв ти взеха?
Гласът ми излезе пресипнал, устата ми беше пресъхнала.
- Не те, само Ашър.
Той ме настани по-близо в ръцете си, едва ли не сякаш ме прегръщаше. Коженото му яке скърцаше докато се движеше. Голите му гърди бяха много топли до кожата ми.
- Той не просто се е хранил. - Джейсън звучеше неодобрително, което не можеше да се чуе често от него.
- Той се поувлече, мисля.
Джейсън ме премести, така че да освободи едната си ръка и да ме докосне по челото, което изглеждаше глупаво, след като бях гола, но ние често се подчиняваме на навика, когато се намираме под стрес. Проверяваш температурата на човек на челото, дори и да е гол.
- Не изглежда да имаш треска. Даже по-скоро си малко студена.
Това ме накара да си спомня нещо, и фактът, че съм го забравила говореше, че се чувствам по-зле, отколкото си мисля.
- Шията ми още ли кърви?
- Малко.
- Така ли трябва да бъде?
Той ме носеше към банята.
- Преди никога ли не си била хапана толкова лошо?
Отвори вратата с коляно и една ръка и ме внесе вътре.
- Не и без да припадна след това, non. - Намръщих се. - Да не би току-що да казах „non", вместо „не"?
- Аха - потвърди той.
- Мамка му - ядосах се.
- Аха - съгласи се той.
Седна на ръба на огромната вана от черен мрамор и ме закрепи в скута си, докато пускаше водата. Тя се изля от устата на сребърния лебед, който винаги съм смятала за показен, но... е, банята не беше моя.