Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

„Кой?“

„Ние“ — отвърна той мислено, преди още да осъзнае какво прави. След това се сепна и страхът, който допреди миг бе далеч под повърхността, изплува с пълна сила. Какво, за Бога, се опитваше да разговаря с него?

Долният люк на капсулата се разтвори и тялото му изхвърча навън. Край на колебанията. Понесе се, изгубил тегло, високо над синята повърхност на планетата, а после и през ниския слой от облаци. Парашутът се разпъна с пукот, дърпайки го рязко нагоре. Огледа се. Спускаше се право към града, който бе тяхната цел. Джек завъртя глава, очаквайки всеки миг да зърне трасиращите линии на зенитните оръдия, насочени към него и останалите наемници в небето. Но никой не стреляше по тях. Земята се приближаваше бързо и скоро краката му се блъснаха в нея. Почувства сътресението чак в зъбите си. Наоколо се приземяваха и останалите. Някои носеха само комбинезони, други имаха брони, тежки почти колкото неговата.

Гласът на Уейн изпищя в ушите му.

— Искам да им видите сметката на онези копелдаци! Връчете им разпореждането — не, напъхайте им го в задниците! Този град ми принадлежи!

— Да, бе, каквото и да е, само този да млъкне! — промърмори някой на локалната честота.

Джек се подсмихна. Провери местоположението си на компаса, но не беше необходимо — фронтът на подреждащите се наемници му показваше накъде е градът. Теренът бе слабо насечен. Докато вървеше, под обувките му се вдигаха прашни облачета. Изглежда беше горещият сезон, защото повечето от листата на храстите и дърветата бяха изсъхнали. В далечината се показа градът, който Уейн искаше да превземат.

Всъщност „град“ бе твърде гръмко название — по-скоро селище, изникнало край голям воден изпарител. Това малко чудо на техниката бе граничната линия между живота и смъртта за местните фермери. Около напоителния център постепенно се бяха появили търговски кантори, барове, магазини и така нататък. Накрая, вероятно с цел да бъдат защитени водните права, градът се бе оборудвал с метална защитна стена.

Джек огледа стената. Можеше да я прескочи след кратка засилка и няколко тласъка на реактивните двигатели. Но сигурно щеше да е единственият, озовал се от другата страна. Уейн им бе казал да взривят главната порта. Изглежда не го беше грижа колко души ще загинат при това.

Приближаваха се необезпокоявани към града и най-сетни сензорите на Джек започнаха да прехващат противниковите оръжия. Повечето от тях бяха ръчни и със сравнително къс обсег. Притежателите им стърчаха по стените и разглеждаха нашествениците, вероятно без да си дават сметка, че представляват чудесни мишени, очертани на фона на светлия хоризонт. Най-сетне се чу дрезгава команда и те налягаха.

Джек почти изпита благодарност към онзи, който им бе извикал. Имаше странното предчувствие, че операцията никак няма да му се понрави. Примижа, когато лъщящата стена отрази лъчите на слънцето.