Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Изненадата му бе толкова голяма, че коленете му се разтрепериха, светът около него започна бясно да се върти. Съществото в костюма, почувствало, че преградите отслабват, взе да надига глава. „Аз? Ние?“ — пробудиха се мислите му с пълна сила.
Внезапно го завладя неистова жажда да убива. Преди да вдигне ръка, за да поздрави противника си, той се хвърли напред.
Джек сграбчи пурпурния костюм и го запокити на три дължини разстояние, потрепвайки от прекомерното усилие. Противникът му се блъсна с грохот в земята. Джек разтърси глава и се опита да се отърве от чуждите мисли в ума си. Заобиколи пурпурния костюм, дебнейки и за най-малкото движение. Вече не беше войник — бе станал хищник.
Пурпурния се надигна бавно.
Джек оголи зъби в хищна усмивка.
„Ние? Аз?“ — повтаряше съществото, с което делеше костюма. Пурпурния откри огън и Джек се извъртя рязко, разминавайки се на косъм с лазерния лъч. Беше изумен, че човекът срещу него знае как да командва всички системи на костюма. Коленичи, вдигна ръкавица и на свой ред откри огън, целейки се право в лицевото стъкло на противника.
Бял скреж покри визьора на Пурпурния — малък трик, на който се бе научил на сателита на Гилгенбуш — да заслепяваш противника си.
Сега вече предимството беше на негова страна. Джек стисна зъби, борейки се колкото с противника, толкова и със себе си. По-добре да го довърши сега, докато все още имаше някакъв контрол върху себе си, защото жаждата да убива се надигаше и го обземаше все повече.
Той скочи, прелитайки над съборения си противник, и стовари крак надолу, с намерение да смаже външната раница и да лиши от енергия архаичния костюм.
Ала точно в този момент неговият собствен костюм реши да се спусне надолу. Джек тупна на земята и като на забавен кадър видя разбягващите се наемници и лазерния лъч, който изпепели почвата на сантиметри от него.
— По дяволите! — изруга, докато се опитваше да си възвърна контрола върху костюма. Кръвожадната песен ехтеше с пълна сила в главата му, по голия му гръб се стичаха едри капки пот. Претърколи се на една страна, за да избегне огъня на противника. В мига, в който се изправи, задейства реактивните двигатели.
Описа широка дъга във въздуха и се приземи долу с грациозно салто. Беше толкова изненадан от внезапно възстановения контрол, че така и не видя удара, който го подкоси. Стовари се на земята и остана да лежи там, наблюдавайки безпомощно Пурпурния, който се приближи към него, скочи на гърдите му и смъкна шлема.
В лицето го блъсна сух и горещ въздух. Джек изпъшка и примижа от ярката светлина. Съществото, с което делеше костюма, внезапно замлъкна, сякаш бе изчезнало.
Мъжът се пресегна, изключи управлението и костюмът замря. След това свали и своя шлем и изрече развеселено:
— Всяко нещо си има слабо място.
Джек се облещи. Беше мъжът със сребристата коса от екрана.
Притежателят на пурпурния костюм прокара облечената си в ръкавица ръка през косата си и го погледна с кафяви, засмени очи.
— Избраха ме за кмет на града — обяви той.
— В такъв случай — отвърна Джек — трябва да ви предам едно разпореждане — и постави диска в ръката му. — Кой, по дяволите, сте вие?
На лицето на мъжа се изписа тъга.
— Аз съм последният оцелял от Крепостта на Дорман. А ти кой си, мътните те взели?
15.
— И после какво стана? — попита нетърпеливо Амбър, забравила за парчето пица в ръката си.
— После ми помогна да се измъкна от костюма и да възстановя управлението.
— Нали каза, че неговият костюм бил много стар. Разбра ли откъде го има?
— Да. Баща му бил ветеран — получил го от него. Позволи ми да го огледам отвътре — някои неща са доста променени. — Но не, добави мислено той, и Кодекса на честта на Рицарите. Притежателят на пурпурния, който и да бе той, бе разкрил пред Джек неща, които не бе казвал на никого досега — само заради общата им обвързаност към костюма. Зачуди се дали Болард не знае нещо повече за него.
Амбър преглътна парчето пица.
— Как мислиш, знае ли нещо за „онова“? И дали би могъл да забележи разликата между костюмите?
Джек поклати глава.
— Щом се е намесвало и ти е пречило при движението, значи вече имаш проблем.
— Зная — въздъхна той. Заляха го спомени от Пясъчните пойни… движещи се като повредени механизми, които внезапно застиват неподвижно. Не, онова вътре не можеше да е чак толкова живо. Макар че… кръвожадната песен бе като дрога, като мощен наркотик, който завладяваше съзнанието му.