Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Да не си го докоснал!

— Не искам него, малката ми. Само теб — рече Ролф спокойно. Черните му очи проблясваха, докато разглеждаше падналия Джек, който лежеше безпомощно на паважа и се мъчеше да се изправи. Ролф се бе издокарал с лъскава копринена риза и модни панталони, а косата му бе пригладена назад и пристегната с панделка. Под ризата се очертаваха добре оформените му мускули. Той отмести едва забележимо крак и изрита Джек в ребрата с върха на обувката си. — Този няма да ти досажда повече. С това май сделката ни приключва — добави към Скокливеца.

— Няма да тръгна с теб! — заяви Амбър, надвесена над тялото на Джек.

Ролф поклати глава.

— Струва ми се, вече ти казах, че не бива да влагаш чувства в работата си — отбеляза той и отново посегна към нея, този път твърдо решен да я отведе.

Джек разтърси глава. Усещаше мъчителни бодежи по цялото си тяло, като от хиляди иглички, но въпреки че мускулите му помръдваха конвулсивно, знаеше, че е надмогнал парализата — би трябвало да се въргаля в безсъзнание, а координацията му вече се възвръщаше. Едва ли силите щяха да му стигнат да защити Амбър от Ролф. В момента тя се съпротивляваше на якия мъжага.

Изведнъж Амбър извика и дори Джек почувства вълната от мощна енергия. Главата му щеше да се пръсне от болка.

Ролф изсумтя и рухна на колене на паважа, а скъпите му панталони се сцепиха на бедрата. Стискаше главата си с ръце.

— Недей, Амбър! Не го прави — изстена мъчително. След това се преви и падна по лице. От едната му ноздра потече тъничка струйка кръв.

Джек, вече с почти възстановени сили, улови Амбър, която всеки миг щеше да падне. Той се олюля и се озърна — Скокливеца продължаваше да го зяпа с увиснала челюст.

— За Бога! — възкликна наемникът. Очите му се разшириха от изненада. — Не бях виждал подобно нещо досега. Какво му направи? — посочи към Ролф, който лежеше по очи и едва си поемаше дъх.

— Нищо. Получи сърдечен удар. Пусни ни да си вървим, Скокливеца.

Грозното лице на наемника се изкриви от гняв.

— Ти уби Марсиани.

— Убий или ще те убият. Той как постъпи с нас… остави ни всичките упоени в онази дупка само за да може да се добере до костюма. И ти щеше да си изпатиш там — също като мен.

— Капитанът имаше своите недостатъци — отвърна Скокливеца и отново вдигна парализатора. Изглежда обаче бе изгубил доверие в силата му.

— Аз не бих му простил с лека ръка — рече Джек. Чувстваше, че настъпва някаква промяна в настроението на Скокливеца.

Неговият противник продължаваше да се двоуми.

— Мамка му! — подметна. — Не бях виждал досега някой да издържа на парализатор.

— Имам добри рефлекси. Остави ни, Скокливеца! Знаеш добре, че убих Марсиани при самозащита и че за всичко е виновна собствената му алчност.

— Така е — мъжът неочаквано въздъхна и свали оръжието. — Прав си. Добре, Сторм, смятай, че сме квит. Макар че не мога да твърдя същото за останалата част от екипажа. Но искам да знаеш, че не е само алчност. Онзи костюм направо го пощуряваше. Марсиани смяташе, че ти си го опозорил. Беше му влязъл под кожата, като любовница, като нещо, което винаги е мечтал да има, но не е получил. Ето защо постъпи така.