Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— За какво мислиш? — Амбър го докосна по рамото.
Джек се сепна.
— Не съм сигурен… Болард ми разказа за последния стадий, преди появата на берсеркерите. Според неговите думи, аз вече съм навлязъл в този последен стадий. Но това е невъзможно. Та ние едва се докосваме с „него“ — имам чувството, че то се учи да мисли. Или грешим, или…
— Или какво?
— Нищо. — Джак посегна към храната. Едва се сдържа да не потрепери от хрумналата му мисъл. Ами ако Болард греши? Ако съществото не е в костюма, а… в тялото му… в кръвта му?
— Какво пък, може и да намериш начин да се разбереш с „него“. Забравих да ти кажа. Има нещо за теб. — Тя му подаде бележка от подпространствената поща. — Дойде вчера, преди да се прибереш.
Беше от Пурпурния, съвсем лаконичен текст: „Ще се срещнем в «Ръждясалият болт».“ Бяха добавени денят и часът.
— Какво иска от теб?
Джек смачка бележката.
— Не съм сигурен. Разговаряхме за много неща. Едва ли има нещо ново да ми каже. Може да ми предложи работа.
— Ще идеш ли? — попита го тя.
— Да, мисля. Но този път ще взема и теб — ако искаш.
Амбър не искаше, но се усмихна пресилено.
— Добре. — Поколеба се, но се постара да скрие раздвоението си. Трябваше да отиде. „Ръждясалият болт“ бе един от любимите барове на Ролф. Познаваше го добре. Ако Джек влезе там, ще има нужда от нея.
„Ръждясалият болт“ беше скромен бардак с неонови светлини на фасадата от бетонни плочи, от които стърчаха чаркове на архаични роботи и киборги. Всичко това, заедно с миниатюрните сепарета, закрити от полупрозрачни завеси, придаваше определена атмосфера на заведението. Нямаше невъзможни неща в „Ръждясалият болт“ — тук можеше да се случи какво ли не. И се случваше. За срещата им Пурпурния бе избрал ранен утринен час и барът бе съвсем пуст. Докато вървеше зад Джек, Амбър продължаваше да се прозява.
— Няма никой — промърмори той и се огледа. Беше придобил навика на наемниците да не сяда, нито да застава с гръб към вратата.
Амбър също се огледа, виждайки неща, които Джек не забелязваше, като скрити камери за наблюдение, които предаваха образа в тайна стаичка в дъното. Повечето от камерите изглеждаха повредени, но имаше няколко, които със сигурност функционираха и в момента. Тя улови спътника си за ръката.
— Да идем там — насочи го встрани от обсега на една от действащите камери.
Дебелия Фред, притежателят на бара, обичаше да играе и за двете страни — докато камерите покриваха голяма част от бара, имаше места, където обективите им не можеха да надзъртат — стига да ги знаеш, разбира се.
Безпокойството на Амбър се предаде и на Джек, но преди да успее да каже нещо, завесата на ъгловото сепаре се отмести и тя нададе изненадан вик.
Джек се ухили, познал елегантната сребриста прическа на Пурпурния и мургавото лице с блестящи, засмени очи.
— На какво се смее пък този? — попита изнервено Амбър.
Джек усети, че ръката й се напряга.
— Това е Амбър — представи я той и я побутна напред.
Пурпурния я огледа.
— А казваше, че била само някакво си улично хлапе. Виждам, че е изминала дълъг път.
— Що за странно име е това — Пурпурния? — попита подразнено Амбър. — Нямаш ли си истинско?
— Амбър!
Пурпурния се разсмя и ги въведе в сепарето. Дръпна завесата, отрязвайки пътя на неоновите светлини, въпреки че малък сноп се процеждаше в отвора между завесата и стената.
— Казва каквото й е на ума, а?
— Ни най-малко — тросна се Амбър. Приседна в самия край на сепарето, откъдето можеше да наблюдава през процепа какво става в бара. Ако наистина бе казала онова, което мисли, Джек едва ли щеше да седи тук толкова спокоен.
Пурпурния очевидно реши да не й обръща повече внимание. Предложи на Джек от напитката си. Джек бутна встрани чашата и попита:
— Какво всъщност си намислил?
— Имам работа за теб — ако я искаш.
— Каква работа? Има ли я в обявите?
— Не, и няма да се появи.
Джек потъна в замислено мълчание.
— Защо точно мен избра? — попита той накрая.
— Държа на високото качество. А също и на наличието на съвест.
— Какво трябва да се направи?