Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— Моят кораб е бил повреден от драките, когато напускал Милос. Повечето животоподдържащи системи са престанали да функционират, корабът изгубил верния курс и се понесъл в космоса… тези неща май съм ти ги разказвал. Знаеш също така, че моята капсула е останала по случайност на аварийно захранване и така съм оцелял. Седемнайсет години в хибернация. И през цялото време сънувах.
Амбър се закашля.
— Но аз също сънувах, когато бях при госпожа Сейди, и сънищата ми не бяха лоши. Някои от тях дори бяха много приятни. Спомних си времето, когато бях малка и мама още беше при мен.
— Да, но в моя случай е действала програмата за инструктаж — можех да сънувам само война. Отново и отново.
— Едно и също нещо?
— И да… и не. Защото умът продължава да твори. Фактите се изопачават, размиват. Понякога детайлите са съвсем точни, друг път умът създава нови неща от старите, докато накрая не знаеш дали е истина, или е рожба на въображението ти. Но винаги ставаше дума за Пясъчните войни.
Тя потрепери.
— И после какво?
— После ме намериха и всичко свърши. Но все още имам проблеми. Събуждам се. Казват ми, че това е реакция на ума поради дългите години, прекарани в принудителен сън. Освен това забравям.
— Какво забравяш? Войната?
— Не. Забравям какво е било преди войната. Семейството ми. Тогавашния живот.
— Не помниш семейството си? — Амбър се извърна и втренчи поглед в него.
— Не съвсем ясно. Понякога ме спохождат откъслечни картини. Загинали са на Дорман, когато там се спуснали драките. Но бяха умрели в мен много преди това.
— Колко тъжно! — тя посегна да го погали, но Джек улови ръката й насред въздуха.
— Не ти го разказах, за да ме съжаляваш.
— Да се натъжа, не значи, че те съжалявам. — Отдръпна ръка и добави: — Сигурно ще мога да ти намеря мордил, ако наистина ти помага.
— Чудесно. — Амбър се надигна от леглото и той я изпроводи с поглед. — Това сигурно ще се повтаря с нас всеки път, когато се хващам на подобна работа.
Тя неочаквано се засмя, застинала с ръка върху дръжката на вратата.
— Какво пък, нямам нищо против. Щом става дума за нас.
Джек седеше, кръстосал крака, на пода на всекидневната. Костюмът бе положен върху покривало, проснато на пода. Целта на покривалото бе да запази пода чист, в случай че реши да извърши някои дребни поправки. Нямаше никакъв смисъл да си разваля отношенията с хазяйката. Сейди бе направила много за тях. Той се намръщи. Трябваше да има някакъв начин да изолира организма и да го изхвърли от системата. Зачуди се дали да не демонтира всичко, което не бе абсолютно необходимо за функционирането на бойния костюм… ремонтните принадлежности, подплатата… Мразеше да я сваля… от проклетия костюм го сърбеше кожата, дори когато се търкаше през плата.
Телефонът иззвъня, прекъсвайки мислите му.
— Ало — обади се. Отсреща се чу задъханият глас на Амбър. — Какво има?
— Джек, загазих. Някой ме преследва и не мога да се отърва от него.
— Къде си?
— Тръгнах за мордил. — Тя му описа мястото.
— Как изглежда онзи?
По описанието стигна до извода, че е Скокливеца. Джек се намръщи, осъзнал, че отмъстителният наемник сега е свързал Амбър с него… и вероятно с Ролф.
— Той знае ли, че си го забелязала?
— Не съм чак толкова непохватна — нацупи се тя.
— Ако беше така, нямаше да допуснеш да се лепне за теб.
Въздишка.
— Добре де, прав си.
— Остани там. Аз ще те измъкна.
— Но, Джек…
— Ако не ти е нужна помощ, защо се обаждаш? — той прекъсна връзката преди да има възможност да му отговори. Стана и погледна с нега към костюма, едновременно привлечен и отблъскван от него. С костюма беше неуязвим. Но същевременно и щеше да се превърне в истинска атракция, ако излезе на улицата. Прекрачи го, взе от чекмеджето малък пистолет и го мушна в джоба на панталона си. Сетне излезе на улицата и взе обществен транспорт до мястото, където го очакваше Амбър.
Имаше изплашен вид, когато влезе при нея, в дрогерията на ъгъла. За миг си помисли, че вироглавото, израсло на улицата момиче е изчезнало, отстъпило място на уплашена, търсеща закрила млада жена, но след миг Амбър разкърши рамене и той зърна познатата му решителност.
— Не съм те викала на помощ — рече му, когато застана до нея. — Исках само да знаеш какво става.