Сянка и кост

– В какво е силата на Багра все пак? – попитах. За първи път ми хрумваше да се поинтересувам. И тя като Тъмнейший беше муска, но имаше и своя собствена дарба.

– Не съм съвсем сигурен – отвърна той. – Май беше Вълнотворец. Но никой не е живял толкова дълго, че да го помни. – После сведе поглед към мен. От мразовития въздух страните му бяха порозовели, а светлината на фенерите се отразяваше в сивите му очи.

– Алина, ще ме вземеш ли за луд, ако ти кажа, че все още вярвам в белия елен?

– Защо ви е грижа какво мисля аз?

Той изглеждаше искрено озадачен.

– Не знам – отвърна, – но наистина ме е грижа.

А после ме целуна.

Стана толкова внезапно, че дори не успях да реагирам. Допреди миг се взирах в очите му с цвят на гранит, а в следващия момент устните му се притискаха към моите. През мен отново премина познатото усещане за сигурност, тялото ми затрептя от внезапна жега, а сърцето ми заподскача в буен танц. И тогава също толкова внезапно той отстъпи назад. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

– Не исках... – заекна.

В този момент се дочуха стъпки и Иван изскочи иззад ъгъла. Направи дълбок поклон пред Тъмнейший, после се поклони и на мен, но забелязах на устните му да играе лукава усмивка.

– Аппарат губи търпение – каза.

– Търпението не е сред силните му страни – равно отвърна Тъмнейший.

Изненадата беше изчезнала от лицето му.

После се поклони съвсем сдържано и – без да ме погледне повече – ме остави да стърча в снега, отдалечавайки се с Иван.

Останах на място дълго време, после като в сън продължих към Малкия дворец. „Какво се случи току-що? – Докоснах устни с върховете на пръстите си. – Тъмнейший наистина ли ме целуна?!“ Подминах куполната зала и тръгнах право към стаята си, но след като затворих вратата зад мен, вече не знаех какво да правя. Позвъних да ми донесат вечеря и започнах разсеяно да ровя из храната. Какво не бих дала да си поговоря с Женя, но тя спеше във Великия дворец, а аз нямах кураж да я търся там. Накрая се предадох и реших да сляза при другите, пък каквото ще да става.