Сянка и кост

– Наистина ли?

– Да – казах. – Без стадото на Морозов съм почти безполезна.

– Виж ти, тя не била толкова глупава, колкото изглежда – изкикоти се Багра.

– Остави ни – заповяда с неочаквана жестокост Тъмнейший.

– Всички ще пострадаме заради гордостта ти, момче. – Няма да повтарям.

Багра го изгледа с отвращение, после се завъртя на пети и закрачи по пътеката към хижата си.

Когато вратата на къщурката се затръшна зад нея, Тъмнейший ме разгледа в светлината на фенерите.

– Добре изглеждаш – каза.

– Благодаря – смотолевих и отклоних поглед. Май се налагаше Женя да ме научи как да отвръщам на комплименти.

– Ще те съпроводя, ако се връщаш в Малкия дворец – продължи той.

Известно време вървяхме мълчаливо до езерото, минавайки покрай опустелите каменни павилиони. Оттатък ледената му повърхност виждах светлинките на училището.

Накрая не се сдържах и попитах:

– Има ли някакви вести за елена?

Той стисна устни.

– Не – отвърна. – Според хората ми стадото може да е минало във Фйерда.

– О! – отроних, опитвайки да прикрия разочарованието си.

Той внезапно се закова на място.

– Не мисля, че си безполезна, Алина.

– Знам – казах, забила поглед във върховете на ботушите си. – Безполезна – не, но не и особено полезна.

– Нито един Гриша не е достатъчно силен, че да се изправи лице в лице с Долината. Дори аз.

– Разбирам.

– Но това не ти се нрави.

– А трябва ли? Ако не съм ви от помощ в унищожаването на Долината, за какво съм тогава? За среднощни пикници? Или пък да ви топля краката през зимата?

Устните му се извиха в полуусмивка.

– Среднощни пикници, а?

Не събрах сили да отвърна на усмивката му.

– Боткин ми каза, че стоманата на Гриша трябва да се заслужи. Не ме мислете за неблагодарница. Благодарна съм за всичко това, честно. Но въпреки това имам чувството, че ми е дадено даром.

Той въздъхна.

– Съжалявам, Алина. Исках от теб да ми се довериш, а не оправдах доверието ти.

Изглеждаше толкова изтощен, че веднага се разкаях.

– Не е така...

– Това е самата истина. – Той отново пое дълбоко въздух и прокара ръка по тила си. – Може би Багра все пак е права, колкото и да ми е трудно да го призная.

Наклоних глава на една страна.

– Досега не сте позволявали нищо да ви разколебае. Защо тя успя да го направи?

– Не знам.

– А според мен сте си лика-прилика.

Той трепна изненадан.

– Защо?

– Защото тя единствена не се страхува от вас и не се опитва да ви впечатли на всяка цена.

– А ти опитваш ли се да ме впечатлиш?

– Естествено – разсмях се.

– Винаги ли казваш това, което мислиш?

– Обикновено не го правя.

Тогава и той се разсмя и аз си спомних колко много харесвам този звук.

– В такъв случай мога да се смятам за късметлия – каза.