Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
— Но тя можеше да им прости, както е простила на вас — отбеляза Настя.
— А я си представете, че не би намерила сили? Как можех да рискувам? Аз вече не бях в състояние да споделям старостта с Катерина. И щеше да се получи така, че от някаква дребнава отмъстителност ще я откъсна от близките й хора, ще я обрека на самота, докато аз самият се радвам на любовта и грижите на моето семейство. Извинете, но не смятате ли, че се поувлякохме в тази тема? Казахте, че тези въпроси не са от значение за разследването на убийството.
— Прав сте — съгласи се Настя. — Нека поговорим за него. Разказвала ли ви е Екатерина Венедиктовна, че сред хората, на които е предоставяла апартамента си, има лекар по-млад от нея с двайсет-трийсет години?
— Лекар ли? — подсмихна се Родченко. — Разбира се. И то не един. Катерина имаше широки познанства в света на медицината още от времето, когато живееше с Швайщайн.
— Не ме интересуват всичките й познати лекари — търпеливо поясни Настя. — Трябват ми само онези, които преди седем-осем години са се срещали с любовниците си в нейния апартамент. И още по-конкретно лекарят, който е имал любовница на име Галина. Галина Терехина.
— Терехина ли? Коя е тя?
— Това е жената, която преди шест години хвърли децата си от деветия етаж, а след това и тя скочи през прозореца.
— А, да-да — оживи се Родченко. — Помня, помня. Катя ми разказа. Ужасна трагедия.
— Семьон Фьодорович, много е важно, затова ще ви помоля да си припомните колкото се може по-точно и подробно какво именно ви разказа Анисковец.
… През последните години те се срещали, за да ходят на разходка из парковете или извън града. Много обичали Коломенско и Останкино, често отивали в Архангелско. С напредването на възрастта отпаднала нуждата да се срещат вкъщи, така че сега с часове бродели по алеите или седели на пейките и дълго разговаряли. Екатерина Викторовна му разказвала чуждите любовни романи, а Семьон Фьодорович с удоволствие я слушал. Тя имала остър и язвителен език и разказите й приличали повече на устно четена проза от някой добър сатирик. Но в тях винаги присъствала една особеност на Екатерина Венедиктовна: да не споменава излишно имена. Това не било потайност, тя вече нищо не криела от дългогодишния си приятел, това било по-скоро култура на речта, вкоренена у нея още от детинство. Защо да претрупва разказа с имена, които нищо не говорят на партньора й и само отвличат вниманието му? Разбира се, ако ставало дума за някой известен артист или писател, това вече било друг въпрос. Но в дадения случай нито лекарят, нито неговата приятелка, най-обикновена домакиня, не били известни личности, затова останали за Родченко безименни, макар че Екатерина Венедиктовна често му говорела за тях. Романът им бил толкова продължителен, че понякога тя се шегувала:
— Те вървят по нашите стъпки, Сеня. И двамата имат семейства, които не искат да разрушат, но от толкова време вече са заедно, че сигурно няма да се разделят до дълбоки старини.
За първи път името на тази жена било споменато малко преди нещастието. Един ден Екатерина Венедиктовна казала:
— Убеждавам: се, че наистина им е писано да последват нашата съдба. Не ме разбирай криво, Сеня, не искам да ти напомням оня инцидент помежду ни, вече отдавна го погребахме, но лекарят излезе същински мръсник, а горката Галина нищо не подозира. Питам се дали някога ще узнае за онова, което той е направил? И ако узнае, дали ще може да му прости?
— И какво толкова страшно е направил? — вяло се поинтересувал Семьон Фьодорович.
Този ден той се чувствал особено зле, от няколко дни имал болки в сърдечната област, постоянно му изтръпвала лявата ръка, причернявало му пред очите. С голям труд успял да събере сили за традиционната разходка с Катерина: И не му се приказвало, дори най-лекият звук болезнено отеквал в слепоочията и тила му.
— Засега не зная, но той… Какво ти е, Сеня? Да не ти е зле? — разтревожила се тогава Екатерина Венедиктовна.
— Да, нещо не се чувствам добре — признал Родченко.
— Божичко, колко си прежълтял! Но защо дойде на разходката? Защо не ми каза, че си болен? Хайде да си тръгваме — разбързала се неговата приятелка. — Сега ще ти хвана такси, а когато се прибереш, веднага си легни. И непременно да извикаш лекар. Вече сме хора на възраст, не бива да пренебрегваме здравето си.
Той покорно се вдигнал от скамейката и бавно я последвал към изхода на парка. У дома си веднага легнал, а вечерта се наложило да извикат „Бърза помощ“, която го откарала в болница. Семьон Фьодорович бил изписан оттам чак след три месеца, през които съдбата на безименния лекар и някоя си Галина ни най-малко не го интересувала. Изобщо не помнел и не мислел за последния разговор с Екатерина Венедиктовна. След известно време те подновили бавните си разходки заедно и един ден тя му казала: