Лятото на ангелите [bg]

Имало едно време момиченце, което се страхувало от ангели.

Някои от приятелите на тате я наричаха така: прекрасен ангел или просто — ангел. Мама също й викаше така, но спря още преди смъртта си. Един от мъжете дори имаше малка брошка с ангел, която винаги носеше на ризата си, между яката и рамото. Момиченцето се взираше в нея винаги, когато татко му взимаше парите. Казваше, че това е неговият ангел пазител.

Тя се опитваше да мисли за други работи, например за къщичката на дървото навътре в гората. Струваше й се много далечна и си мечтаеше да вземе одеяло и сак с дрехи и да избяга да живее там завинаги. Другите деца от квартала си играеха там, но тя не беше добре приета сред тях. А може би, ако просто върви и не спира, и върви все напред, накрая ще стига на някое ново място всеки ден и татко няма да успее да я намери? Но не беше способна да избяга. Без значение колко усърдно се опитваше да мисли за други неща.

Една нощ, докато се взираше в онази игла с ангела, на вратата горе се почука. В тази къща винаги се чуваше всичко — нямаше тайни. Всички гости застинаха. Нощем никога не се чукаше. Всички се бяха събрали. Чу се глас, който вика нещо — високо, но неясно заради музиката. Момиченцето не откъсваше очи от ангела.

Глъчката продължи и преди татко и приятелите му да се изправят, вратата на мазето се оказа разбита под ярко сияние, което създаваше ореоли на застаналите на прага. Мъжът с иглата се отдръпна от момиченцето и в паниката и хаоса един от приятелите на татко извади оръжие.

Момиченцето не обърна особено внимание на пистолета — той не беше предмет, който я е наранявал преди.

Вместо това гледаше една от новодошлите, която я приближи. Имаше тъмни къдрици, озарени от светлината. Жената приклекна до нея, прикри тялото на момиченцето, доколкото й беше по силите, но пистолетът остана в ръката й, насочен срещу приятеля на татко, докато онзи не пусна оръжието на мокета и не вдигна ръце във въздуха.

После жената взе одеяло и уви момиченцето в него, прегърна го здраво, но нежно. Очите й бяха мили и тъжни и тя милваше косата на малката, и шепнеше, че всичко ще бъде наред, че ще я закриля. Вече беше в безопасност. Тя даде на момиченцето мече, което да прегръща и в което да плаче, и остана при него дори когато партньорите й нахълтаха в мазето да изведат татко и всичките му приятели. Тате беше бесен и крещеше ужасни неща, но жената само прегръщаше момиченцето и прикри ушите й, за да не й се налага да слуша какво разправя баща й. Придружи я и в линейката, и после в болницата, и й каза, че ще се оправи.