Шестата жертва [bg]

Юки беше работила рамо до рамо с него и беше тренирана да разпознава признаците на това поведение. Шърман имаше навика да докосва с пръст горната си устна точно преди да „захапе“ свидетеля за гърлото.

— Господин Стрингър, госпожа Канело или Антъни Канело провокираха ли с нещо клиента ми? — попита той.

— Не. Доколкото мога да преценя, те не забелязваха присъствието му.

— Казвате, че клиентът ми изглеждал спокоен, когато ги е застрелял?

— Той поначало имаше налудничав вид, но когато натисна спусъка, изглеждаше, както ви казах, хладнокръвен. Празен поглед. Ръката му не трепна.

— Като го гледате днес, господин Бринкли същият ли е, както ви изглеждаше на ферибота?

— Не съвсем.

— Кое му е различното?

Стрингър въздъхна и погледна ръцете си, преди да даде отговор.

— Изглеждаше занемарен. С дълга коса. Със сплъстена брада. Дрехите му бяха мръсни и миришеха.

— Значи занемарен вид, празен поглед и е вонял. И сте го видели как убива двама души, които не са го провокирали с нищо. Които дори не са му обърнали внимание.

— Точно така.

Пръстът на адвоката се вдигна към горната устна.

— Значи твърдите, че Алфред Бринкли е изглеждал и се е държал като луд.

Юки скочи.

— Протестирам, господин съдия. Подвежда свидетеля!

— Приема се!

Шърман си възвърна целия чар.

— Господин Стрингър, господин Бринкли изглеждаше ли да е с всичкия си?

— Не. Изглеждаше като пълен откачалник.

— Благодаря, господин Стрингър — каза му Шърман.

Юки се замисли за въпрос, който да неутрализира думите „луд“ и „откачалник“, но от устата й излезе само:

— Обвинението призовава господин Джак Руни.