![Шестата жертва [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/9/shestata-zhertva-bg-download.jpg)
Шестата жертва [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Паэтро Максин
- Серия: Женски клуб „Убийства“ #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-646-8
- Переводчик: Десислава Спасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестата жертва [bg]». Краткое содержание книги:
— Възразявам, господин съдия, това е спорно заключение, а и е нещо, което съдебните заседатели трябва да решат.
— Приема се.
Юки седна на мястото си и се облегна назад. Мики видя как очите й се стрелкат от него към съдебните заседатели и свидетелката, а после пак се връщат към него. Прекрасно. Значи е притеснена.
— Господин Бринкли изглеждаше ли ви нормален, доктор Уошбърн?
— Не.
— Благодаря! Нямам повече въпроси!
— Госпожице Кастеляно?
— Да, господин съдия!
Юки стана от стола си и се приближи към свидетелката, Мики забеляза, че веждите й бяха сбърчени, а пръстите — здраво сплетени. Знаеше, че тя много ръкомаха и че вероятно се опитва да се обуздае и да държи ръцете си неподвижни.
— Доктор Уошбърн — каза тя, — имате ли представа какво си мислеше Алфред Бринкли, когато стреля по вас?
— Нямам никаква представа — каза Клеър категорично.
— Според вас, докторе, когато господин Бринкли стреля по вас, възможно ли е да е осъзнавал погрешността на действията си, да е осъзнавал, че върши нещо нередно?
— Да.
— Благодаря, доктор Уошбърн. Нямам повече въпроси към този свидетел, господин съдия.
Докато съдията освобождаваше Клеър Уошбърн, Мики Шърман тихо шепнеше на клиента си, като ползваше ръката си като щит, сякаш онова, което му говореше, беше нещо много лично:
— Нещата вървят добре, нали, Фред?
Бринкли кимна като кукла, горкият, натъпкан с лекарства, нещастник. Междувременно Мики чу Юки Кастеляно да казва:
— Моля, призовете сержант Линдси Боксър на свидетелското място.
Глава 77
Бях прекарала неспокойна нощ на канапето у Синди, като ставах посред нощ, за да патрулирам по коридорите в „Блейкли Армс“. Бях проверила аварийните изходи, стълбищата, покрива и мазето, без да открия някой някъде да дебне, само една възрастна жена переше в два часа през нощта. Когато слънцето изгря, се отбих у нас да си сменя дрехите, а сега пред залата чух приставът да ме вика по име и в кръвта ми нахлу поток от адреналин.
Влязох в залата през двойната врата, после минах по захабения дъбов под до свидетелското място, където се заклех.
Юки ме поздрави официално и ме разпита, за да установи самоличността ми.
След това каза:
— Разпознавате ли човека, който си призна за стрелбата на ферибота?
Отговорих с „да“ и посочих излъскания боклук, който седеше до Мики Шърман.
В интерес на истината Алфред Бринкли изглеждаше много по-различен от последния път, когато го бях видяла. Лицето му не беше хлътнало, а трескавите му очи бяха спокойни. Обръснат и спретнат изглеждаше поне шест години по-млад, отколкото когато си беше признал за убийството на „Дел Норте“.
Стряскащото беше, че сега изглеждаше безопасен, просто един младеж от многото подобни на него.
Юки се обърна към мен и като балансираше на високите си токчета, попита:
— Бяхте ли изненадана, когато обвиняемият позвъни на вратата ви?
— Всъщност направо бях сразена. Но когато ме повика и ме помоли да сляза долу и да го арестувам, незабавно го направих.
— Как действахте?
— Обезоръжих го, сложих му белезниците, извиках подкрепление. С лейтенант Джейкъби го закарахме в участъка. Там беше регистриран и разпитан.
— Прочетохте ли на господин Бринкли правата му?
— Да, пред вратата ми и пак в участъка.
— Изглеждаше ли ви, че разбира какво става?
— Да. Проверихме умственото му състояние, за да се уверим, че знае името си, осъзнава къде се намира и какво е извършил. Той писмено се отказа от защита и отново ми каза, че е стрелял и убил онези хора на „Дел Норте“.
— Стори ли ви се нормален?
— Да. Беше много нервен. Изглеждаше много изпаднал. Обаче с лейтенант Джейкъби установихме, че осъзнава случващото се ясно — аз бих го определила като нормален.
— Благодаря, сержант Боксър — каза Юки, — свидетелят е ваш!
Очите на съдебните заседатели се обърнаха към елегантния мъж до Алфред Бринкли. Мики Шърман се изправи, закопча средното копче на изисканото си графитеносиво сако, удостои ме с ослепителната си усмивка и каза: