Последният кандидат [bg]

На следващата сутрин Томас бе изненадан колко отпочинал се чувства. Цяла нощ се бе въртял и мятал, но явно по някое време бе потънал в дълбок и отморяващ сън. След един дълъг горещ душ и закуска той бе готов да се изправи пред новия ден.

Групата им напусна мотела около осем часа и се отправи по улиците в търсене на начин да стигнат по-бързо до Нют. Срещаха редки минувачи, далеч по-малко, отколкото предния ден в натоварените часове. Поне ги нямаше онези страховити звуци, които ги стряскаха снощи.

— Нещо става тука, помнете ми думата — заяви Хорхе, докато се озърташе за такси. — Би трябвало хората вече да са излезли.

Томас разглеждаше минувачите. Никой от тях не смееше да ги погледне, всички вървяха свели глави, често притискаха маските към лицата си, сякаш се страхуваха, че вятърът може да ги свали. Крачеха забързано, трескаво и почти подскачаха, Когато друг ги доближи. Томас забеляза, че една жена се е спряла да чете плаката за изблика, същия, който и той бе прочел предния ден.

— Хайде да побързаме към тъпото летище — измърмори ядосано Миньо. — Тръпки ме побиват от това място. -

— Вероятно трябва да тръгнем нататък — предложи Бренда, вдигнала ръка. — Там има бизнесцентър, би трябвало да има и таксита.

Те пресякоха улицата и навлязоха в друга, по-тясна, с празен паркинг от едната страна и висока стара сграда от другата.

Миньо се наведе към Томас и прошепна:

— Човече, да ти призная, малко ме е страх в какво състояние може да заварим Нют.

Томас също бе изплашен, но не го призна.

— Не се безпокой. Сигурен съм, че с него всичко е наред.

— Да бе. А лекарството ще изхвърчи от задника ти всеки момент.

— Кой знае, може и да изхвърчи. Само че ще мирише странно. — Миньо явно не намери шегата смешна. — Виж, нищо не можем да направим, докато не стигнем там и не видим с очите си.

— Благодаря за успокоението.

Празният паркинг вдясно от тях бе засипан с разпръснатите отломъци на стара тухлена постройка, обрасли с треволяци. Голяма част от стената продължаваше да стърчи насред празното пространство и докато я подминаваха, Томас забеляза някакво движение. Той спря и инстинктивно протегна ръка да дръпне Миньо. Сгълча го да мълчи, преди да е попитал какво става.

Бренда и Хорхе също бяха застинали неподвижно. Томас посочи натам, където бе зърнал движението.

Гол до кръста мъж, обърнат с гръб към тях, се бе надвесил и ровеше с ръце, сякаш бе изгубил нещо в калта и се опитваше да го намери. Раменете му бяха покрити със странни драскотини, имаше дълъг закривен белег през гърба му. Движенията му бяха насечени… отчаяни, помисли си Томас. Лактите му се повдигаха нагоре сякаш се мъчеше да изтръгне нещо от земята. Високите треволяци пречеха на Томас да види какво търси мъжът.

— Хайде, да вървим — подкани го шепнешком Бренда.

— Този тип е болен — прошепна Миньо. — Защо не са го прибрали?

Томас нямаше представа.