Последният кандидат [bg]

Не им отне много време да минат през охранителния пост и да се озоват вън от масивните стени, заобикалящи града. Бергът си беше там, където го бяха оставили, стърчащ като изоставена черупка на гигантско насекомо. Нищо не помръдваше около него.

— Хайде, побързайте. Някой да отвори — подкани ги Миньо.

Хорхе извади малкото дистанционно от джоба си и натисна поредица от бутони. Товарната платформа се завъртя бавно надолу със скърцане на ръждясалите панти, докато ръбът й опря в напечения бетон. Томас се надяваше да види как Нют изтичва навън, за да ги посрещне с широка усмивка на лицето.

Но вътре нищо не помръдваше и сърцето му се сви.

Миньо очевидно се чувстваше по същия начин.

— Нещо не е наред — промълви и хукна към платформата, преди Томас да успее да реагира.

— Най-добре всички да влезем — рече Бренда. — Ами ако Нют е станал опасен?

Томас потрепери при тази мисъл. Без да отговори, той последва Миньо и влезе в тъмния, смълчан берг. Беше задушно, всички системи бяха изключени — нямаше климатизация, нито светлини.

Хорхе вървеше по петите на Томас.

— Ще включа захранването — рече той. — Че иначе ще се стопим от жега и от нас ще останат само кокалите. — След тези думи се насочи към пилотската кабина.

Бренда настигна Томас и двамата надзърнаха в сумрака. Единствената светлина идваше откъм редките люкове. Чуваха Миньо да вика Нют някъде във вътрешността, но никой не отговаряше. Томас имаше чувството, че в душата му е зейнала пропаст, която се разширява и всмуква в себе си всякаква надежда.

— Аз ще тръгна наляво — рече той и посочи малкия коридор към каюткомпанията. — Защо не последваш Хорхе да претърсите горе? Това не е добре, Нют би трябвало вече да ни е посрещнал.

— Да не говорим, че осветлението и климатизацията са спрени — отбеляза тя, изгледа Томас мрачно и пое по коридора.

Томас продължи напред към каюткомпанията. Миньо седеше на една от койките и четеше с каменно изражение смачкана бележка. Изглеждаше още по-измършавял заради помръкналото си лице.

— Какво е това? — попита Томас.

Миньо не отговори. Продължаваше да се взира в бележката.

— Какво има?

Миньо най-сетне вдигна глава.

— Ела сам да видиш.

Протегна бележката с една ръка и се захлупи по очи на койката. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Отишъл си е.

Томас се приближи и взе бележката. Вътре бе надраскано с черен флумастер: