Последният кандидат [bg]

Описанието продължаваше с пет до седемдневния инкубационен период и симптомите — как белези като раздразнителност и проблеми с равновесието могат да се окажат ранни предупредителни сигнали, последвани от деменция, параноя и в крайната фаза, пристъпи на агресия. Томас бе наблюдавал всички тези симптоми, Когато пътищата му се пресякоха с тези на побърканяците.

Униформеният сръчка леко Томас и двамата продължиха нататък. Докато вървяха, Томас се върна в мислите си към предупреждението от плаката. Фактът, че вирусът е създаден от човека, не само го изплаши, но и пробуди някакъв далечен спомен, който все не успяваше да изрови. Макар в предупреждението да не се казваше открито, той знаеше, че има още нещо, и за първи път съжали, че няма достъп до предишната си памет.

— Ето тук е.

Гласът на униформения го върна в настоящето. Малка бяла кола ги очакваше в дъното на улицата, на десетина крачки по нататък. Томас отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията. Но можеше ли да рискува да бъде застрелян?

— Ще седнеш на задната седалка — нареди мъжът. — Без проблеми, ясно? Вътре имам белезници и ще те гледам, докато сам си ги слагаш. Мислиш ли, че ще се справиш, без да направиш някоя глупост?

Томас не отговори. Надяваше се отчаяно, че Миньо и останалите са наблизо и готвят някакъв план. Трябваше му някой, който да отвлече вниманието на униформения.

Стигнаха колата и униформеният извади ключовете, за да ги опре до предния прозорец. Ключалката щракна и той отвори задната врата, насочил пистолета към Томас.

— Влизай. Веднага!

Томас се подвоуми, оглеждайки улицата, но не видя никого. Районът бе пуст, после зърна някакво движение с крайчеца на окото си. Увиснала във въздуха кола, голяма почти колкото полицейската. Обърна се и видя, че летящата полицейска патрулка се снижава и насочва към тях. Бръмченето от двигателя й се усилваше.

— Казах да влизаш — процеди през зъби униформеният. — Белезниците са на подложката по средата.

— Насам идва полицейска кола — рече Томас.

— Да, и какво? Само си патрулира, това й е работата. Хората, които я управляват, са на моя страна, не на твоя. Такъв ти е късметът, приятелче.

Томас въздъхна — все пак си заслужаваше да опита. Къде ли са неговите приятели?

Огледа района за последен път, сетне се наведе и влезе в колата. Тъкмо вдигаше глава към униформения, Когато във въздуха отекнаха картечни откоси. Мъжът се олюля, завъртя се и тупна по гръб, като продължаваше да подскача. Куршумите се забиваха в гърдите му и хвърляха искри от металната маска. Той изпусна пистолета, маската му се изтърколи с дрънчене на настилката. Пред ужасения поглед на Томас униформеният се завъртя на една страна и застина неподвижно.