Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Леле! — възхити се Джейсън и ме погледна. — На колко си години?

Ръгнах го в ребрата.

— Има само едно нещо, което вбесяваше майка й повече от четенето в следобедните часове — каза Дизи, — и това беше, че чете нещо толкова евтино като тези любовни романи с разкъсани корсажи и истории за каубои.

— Спри се най-накрая — измърморих.

— Може да го обсъдим този роман на някоя среща на читателския клуб — каза той.

— Кой роман? — попитах аз, докато връщах книгата обратно на рафта.

— „Самотните богове“. Всеки път срещите са в къщата на различен член на клуба, нали така? Ти обичаш тази книга. Трябва да избереш нея, когато дойде твоят ред.

— Не мисля, че…

— Хайде де! Луис л’Амур е мъртъв бял мъж. И е американски класик. Това влиза в критериите, нали? Искаш ли да впечатлиш Ави? Бъди смела. Избери нещо, което не е в списъците на Уикипедия за стоте най-добри книги на всички времена. Ави ще го лапне като топъл хляб.

— Тя не иска — намеси се Джейсън.

— Защо не? — попита ме Дизи. — Обичаш тази книга. Сама го каза.

— Глупако, никой не предлага любимата си книга за обсъждане в читателски клуб — заяви Джейсън.

— Защо не? — попита Дизи.

— Ами, ако не я харесат? — отвърна Джейсън.

Беше прав. Човек трябва да защитава любимата си книга, да я държи на разстояние от мнението на другите, близо до сърцето си, обвита с хартия, която мирише на люляк, или пък опаковащо фолио с балончета.

— Добре, добре, както и да е — примири се Дизи. — Но ето какво ще ти предложа. Току-що ми се обади Ави. Патриция не-знам-си-коя няма да може да посрещне клуба в дома си при следващото събиране. Ави се опитваше да се свърже с теб, за да попита дали ще можем ние да сме домакините, но ти си в тъмница под земята, където няма покритие. Така че ми се обади на мен.

— Иска ние да сме домакините? — попитах аз невярващо.

— Ами, да, нали все си вървим заедно? Ти и аз. Само че не можем да ги поканим в моето жилище, нито пък в твоето, но си помислих, че може да наемем някое задно помещение на ресторант.

— Ще ги поканим тук — отговорих аз.

— Тук? — едновременно възкликнаха Дизи и Джейсън. Погледът на Дизи казваше: „В тази дупка?“, а Джейсън: „В това свещено място?“.

— Ще се получи — отвърнах аз. — Мястото се нуждае от почистване така и така.

— Хайде на лимонената свежест — изпъшка Джейсън.

— На Ави ще й хареса — не му обърнах внимание аз.

— Откъде знаеш? — попита Дизи.

— Просто знам.

— А какво ще вземем за пиене и ядене? — попита Дизи.

Подадох му една от кифличките на Хюго и го наблюдавах как се опитваше да не издаде удоволствието си, докато я ядеше.

— Ще се погрижим и за това — отвърнах аз. — Коя е книгата все пак?

— Има само още две седмици и не знаеш коя е книгата? — попита Дизи, докато се опитваше да спре потока от трохи, който се изсипваше от устата му.

— А ти знаеш ли коя е? — попитах го аз.