Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
Той отново ме беше набелязал.
— Да предположим, че само мъмриш кучето си, никога не го наказваш, позволяваш му да забърква неразбории и понякога го връзваш вън от къщата, но скоро го пускаш отново вътре, с предупреждението никога да не повтаря белите си. Един ден забелязваш, че сега то е едно пораснало куче и все още не се е научило да пази къщата от крадци. Тогава вземаш пушката и го застрелваш. Коментирай този случай, моля?
— Това е най-безумният начин за отглеждане на куче, който съм чувал!
— Съгласен съм. Или пък на дете. Чий щеше да бъде провалът?
— Ъ-ъ-ъ… мой, предполагам.
— Отново се съгласявам.
— Мистър Дюбоа — обади се едно момиче, — защо те не са пляскали малките деца, когато това се е налагало, и не са използвали един достатъчно дълъг каиш за по-големите, които са го заслужавали — урокът, който те никога не биха забравили! Имам предвид онези, които са вършели действително лоши постъпки. Защо?
— Зная само — мрачно отговори той, — че методите за насаждане на обществена добродетел и уважение към закона в умовете на младите са били съобразени с изследванията на един преднаучен псевдопрофесионален клас от хора, които са наричали себе си „социални работници“ или понякога „детски психолози“. Било е твърде лесно за тях да посочат нужния изход, прибягвайки само до благоразположението и настойчивостта, необходими за обучението на едно кутре. Понякога се чудя дали в миналото не са хранели някакъв неотменен интерес към безредието — но това е неправдоподобно; възрастните почти винаги действат, водени от съвсем съзнателни „по-висши мотиви“, независимо от това какво е тяхното собствено поведение.
— Но, боже господи — възкликна момичето. — Аз не исках да бъда пляскана повече от което и да е друго дете, но когато се налагаше, мама не си поплюваше. Единственият път, когато някога съм била налагана в училище, бе съпроводен от още един бой, когато се върнах у дома — и това беше преди много, много години. Не очаквам някога да бъда изправена пред някой съдия и осъдена на бичуване; ако се държиш добре, такива неща не ти се случват. Не виждам нищо нередно в нашата система; условията, които тя предлага, са за предпочитане пред невъзможността да излезеш извън къщи от страх за своя живот — ами че това е ужасно!
— Съгласен съм, млада госпожице, че трагичната несъвместимост на това, което тези здравомислещи хора са правили, с това, което са мислели, че правят, отива твърде далеч. Те не са разполагали с научна теория по въпросите на морала. Имали са някакви общи възгледи за нравствеността и са се опитвали да живеят съобразно тях (не би трябвало да се надсмиваме над добрите им намерения), но техните схващания са били погрешни в основата си — половината от която е била утопично мислене на размътени от абстракции глави, а другата половина — рационализирано шарлатанство. Колкото по-сериозни са били подбудите им, толкова повече са ги отвеждали в задънена улица. Виждате ли, бедата е там, че те са изхождали от погрешната предпоставка, че човекът притежава морален инстинкт.
— Сър? Мислех… Но той наистина притежава! Аз притежавам.
— Не, драга моя. Твоето съзнание е култивирано, то е едно постепенно обучено съзнание. Човекът не притежава морален инстинкт. Той не се ражда с морално чувство. Ти не си родена с него, аз не съм — и кутрето също. Ние придобиваме моралното чувство чрез обучение, след лични, непосредствени преживявания и с тежък умствен труд и пот на челото. Онези злополучни непълнолетни престъпници не са били родени с това, с което ти и аз сме се родили, и те не са имали никакъв шанс да придобият някакво морално чувство; преживяванията им не са го позволявали. Какво представлява „моралното чувство“? Това е усъвършенстване на инстинкта за оцеляване. Инстинктът за оцеляване е част от самата човешка природа и всеки аспект на личността ни черпи от него. Онова, което влиза в конфликт с инстинкта за оцеляване, довежда рано или късно до отстраняването на индивида и по този начин не успява да се предаде в бъдещите поколения. Тази истина може да се докаже математически. Тя намира потвърждение навсякъде; тя е единственият вечен императив, който контролира всяко наше действие.