Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
Разбира се, повечето от тях се връщат, някои веднага, други след години. При тези обстоятелства армията неохотно им разрешава да си получат своите петдесет камшика, вместо да ги обеси, и ги пуска на свобода. Фактът, че си беглец и че си без какъвто и да е обществен статус, изглежда доста износва нервите на човека, дори когато полицията не се опитва да те залови. Предполагам, че изкушението да се завърнеш обратно, да изтърпиш бичуването и после да дишаш по-свободно след това, надделява.
Но това момче не се върна. То беше офейкало преди четири месеца и аз се съмнявам, че неговата рота вече го помнеше, тъй като беше с тях едва две седмици. Бе само едно лице без име, „Дилинджър, Н. А.“, за който на сутрешния сбор трябваше да се докладва — ден след ден — че отсъства без разрешение. После той уби едно момиченце.
Беше издирен и признат за виновен от местния трибунал, но проверката на идентичността показа, че беше действащ войник: департаментът трябваше да бъде уведомен и нашият командващ генерал веднага се намеси. Дилинджър беше върнат при нас, тъй като военното законодателство има предимство пред гражданския кодекс.
Защо се намеси генералът? Защо не остави местния шериф да си свърши работата?
За да ни „даде урок“ ли?
Съвсем не. Напълно съм убеден, че нашият генерал едва ли искаше да ни погнуси с тази екзекуция, за да не убиваме по собствена инициатива малки момиченца. Но сега смятам, че той можеше да ни спести гледката — ако беше възможно.
Ние получихме урок, но трябваше да мине известно време, за да осъзнаем поуката от него. Този урок се учи и повтаря продължително, докато не се превърне в твоя втора природа. МП се грижи за своите хора — няма значение как. Дилинджър се числеше към нас, той все още присъстваше в нашите регистри. Макар че не го искахме, той беше член на нашия полк. Не можехме да го изтрием от списъка си просто ей така и да оставим на един шериф на хиляда мили от нас да се оправя с това. Когато се наложи, истинският мъж сам застрелва болното си куче; той не наема помощник, който може да оплеска работата.
Полковите архиви съобщаваха, че Дилинджър ни принадлежеше и грижата за него беше наше задължение.
Същата вечер оркестърът изсвири „Панихида за неоплаканите“. Дилинджър беше изведен навън, облечен в пълен екип на МП, точно като нас. После прозвуча „Дани Дийвър“, докато сваляха от дрехите му всички отличителни знаци, дори копчетата и кокардата на кепето. Дилинджър бе лишен от армейските символи и формата си. Барабанът биеше монотонно, присъдата бе изпълнена бързо и всичко свърши.
Тръгнахме към помещенията с бърз ход. Не мисля, че някой изгуби съзнание или че се почувства съвсем зле, макар че мнозина от нас преглъщаха трудно на вечеря.
Никога в общата палатка не е било толкова тихо, както тогава. За първи път се сблъсквах лице в лице със смъртта, но тя не предизвика у мен такъв шок, какъвто бичуването на Тед Хендрик — искам да кажа, че не можеше да се поставиш на мястото на Дилинджър; не можеше да те жегне усещането: „това можех да бъда аз“. Пък и Дилинджър беше извършил поне четири углавни престъпления; ако този нещастник беше останал жив, той щеше да танцува „Дани Дийвър“ за всяко от останалите три — отвличане, искане на откуп, престъпна небрежност и т.н.
Не изпитвах състрадание към него и все още не изпитвам. Не исках „да го разбера, за да му простя“. Съчувствах на малката Барбара Ан, която не познавах, и на нейните родители, които никога нямаше да я видят отново.
Когато оркестрантите прибраха инструментите си тази нощ, беше обявен тридесетдневен траур за Барбара. Знамената ни бяха драпирани в черно, никаква музика не ехтеше по време на развод, никакво пеене не съпровождаше походния ни марш. Само веднъж чух някой да се оплаква от това и един друг новобранец ненадейно го попита би ли желал да получи пълен комплект цицини. Несъмнено, персоналната деградация на Дилинджър не беше нашето морално падение, но нашата работа беше да пазим малките момичета, а не да ги убиваме. Честта на нашия полк беше опетнена; трябваше да я изчистим. Ние бяхме опозорени и се чувствахме опозорени.