Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Съгледвач, изглежда. Изкушавам се да го оставя да язди реката като пратеник чак до Джокона. Само че без съмнение ще има други, по-словоохотливи, които да отнесат вестта. Винаги има. Ще го приберат, когато прибират останалите. — Той остави подгизналия труп и подкара коня си напред. — Колоната им е трябвало да свърне насам, за да избегне крепостта Оби и наблюдението откъм замък Порифорс. Който е построен да гледа на юг, а не на север. По-добре да се бяха разделили и да се промъкнат помежду ни по двама и по трима; така щяха да загубят част от хората си, но не всичките. Изкушили са се да поемат по най-краткия път.

— И най-сигурния, ако са знаели, че реката отива в Джокона. Изглежда, имаха някаква затруднения с ориентацията. Според мен този път за отстъпление не е присъствал в първоначалния им план.

Очите му просветнаха доволно.

— Брат ми… съветникът ми винаги казваше, че в подобни случаи става точно така. Както винаги беше прав. Снощи вдигнахме лагер до реката и чакахме спокойно джоконците сами да ни паднат в ръцете. Е, с изключение на съгледвачите ни, които смениха по няколко коня, за да ни държат в течение.

— Още много ли има до лагера ви? Струва ми се, че този нещастен кон е на края на силите си. — Животното се препъваше на всеки четири-пет крачки. — Не бих искала да го осакатявам.

— Да, можехме да проследим джоконците дори само по осакатените коне, които зарязваха по пътя си. — Той поклати глава с войнишко недоволство. Собственият му жребец, изглежда, се радваше на отлични грижи, въпреки че сигурно често му се налагаше да влиза в близък бой като сутринта. Лека усмивка пробяга по лицето на офицера. — Е, можем поне малко да облекчим коня ви.

Той премести своя кон до нейния, вдигна я от седлото и я намести странично в скута си. Иста преглътна един недостоен за дама писък на неодобрение. Този стряскащ негов ход не бе последван от опит да си открадне целувка или друга безсрамна фамилиарност — човекът просто посегна покрай нея да вземе юздите на жребеца в едната си ръка, а с другата хвана юздите на нейния кон и го поведе до тях. И остави на нея да увие ръце около кръста му, за да не падне. Тя така и направи, лекичко.

Спокойната му сила беше почти потресаваща от толкова близо. Не вонеше на засъхнала пот, както беше очаквала — самата тя със сигурност миришеше много по-зле в момента. Вярно, петната съсирваща се кръв по сивата му туника миришеха и над него сякаш висеше студенината на смърт. Тя се облягаше на сгъвката на ръката му далеч от най-влажните петна и не можеше да откъсне мислите си от допира на бедрата й в неговите. Не се беше отпускала в мъжка прегръдка от… откакто се помнеше, не го направи и сега. Изтощението до степен на безчувственост не е същото като да се отпуснеш.

Той сведе лице към темето й — стори й се, че вдъхва миризмата на косата й, и потрепери лекичко при тази мисъл.

Той каза притеснено:

— Вижте, държа се мило към коня ви, нали така, не към вас.

Иста изсумтя тихо и усети как напрежението в тялото му понамалява в резултат на предъвкания й смях. Прекрасно беше да си представи, че сваля гарда си, пък било и само за миг. Да се престори, че безопасността е нещо, което друг човек може да й даде в дар. Щеше да продължи още съвсем кратко — той със сигурност не би блокирал с тежестта й ръката, с която върти меча, ако не бяха съвсем близо до неговия лагер. Но докато тя се преструваше, навярно щеше да се преструва и той. Така че тя се притисна по-близо до него и се остави прегръдката му да я люлее, докато очите й не започнаха да се затварят.