Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Без да е задъхан дори, с отпуснат меч, от чийто връх се стичаха кървави капки, ездачът на сивия жребец свъси вежди след беглеца за миг, после се обърна и погледна разтревожено Иста. Приближи коня си към нейния.

— Милейди, добре ли сте?

— Аз… не съм ранена — задъхано отвърна тя. Призрачните видения избледняваха бавно като ярките петна пред очите, когато си се взирал твърде дълго в слънцето.

— Добре. — Странната въодушевена усмивка се появи отново. Опиянение от битката? Умът му явно не бе повлиян от страх, но и от нищо, което да прилича на здрав разум. Разумните хора не нападаха сами шестима отчаяни вражески войници.

— Видяхме ги да ви отвеждат — продължи той. — Разделихме се да претърсим гората и аз реших, че може да тръгнете насам. — Той огледа ръба на клисурата за някакви съмнителни движения, после очите му се присвиха доволно, не открили такива. Отри меча си в петносания табард, вдигна го в кратък поздрав и го прибра в ножницата с доволно дрънчене.

— Мога ли да узная към коя дама имам честта и удоволствието да се обърна?

— Аз… — Иста се поколеба. — Аз съм сера ди Айело, братовчедка на провинкара на Баошия.

— Хм. — Веждите му се смъкнаха. — Аз съм Порифорс. — Погледна към устието на клисурата. — Трябва да намеря хората си.

Иста размърда ръце. Не смееше да докосне ожулените си китки, покрити и с прясна, и със засъхнала кръв.

— И аз своите, само че съм вързана за този глупав кон от полунощ. Без почивка, храна и вода, което отначало ми се струваше жестоко, а сега ми се струва добре дошло. Бъдете така добър да увенчаете тазсутрешния си героизъм и ми направете услугата да опазите това животно и скромността ми, докато аз намеря някой храст. — Тя вдигна неуверено поглед към бреговете на клисурата. — Или скала, или каквото и да е. Макар да ми се струва, че и на коня ми мисълта за още една крачка му е също толкова противна, колкото и на мен.

— Ааа — проточи той развеселено, най-после разбрал за какво му говори. — Но разбира се, сера.

Смъкна се с лекота от бойния си кон и посегна към юздите на нейния. Усмивката му повяхна при вида на китките й. Иста се смъкна от коня като падащ чувал със зърно; прихванаха я силни ръце, които оставиха размазани червени отпечатъци по туниката й. Той я задържа права за миг, за да е сигурен, че стои здраво на краката си.

От усмивката му не остана и помен, докато я оглеждаше.

— Има доста кръв по полата ви.

Тя проследи погледа му. Диплите на разцепената й за езда пола бяха целите в кървави петна, засъхнали и пресни, на височината на коленете. Последният галоп беше разкъсал ожулената й кожа.

— Рани от седлото. Нищо особено.

Той вдигна вежди.

— Какво наричате сериозни наранявания тогава?

Тя залитна покрай обезглавения командир и кимна надолу.

— Ето това.

Странникът килна глава на една страна, сякаш размишляваше върху забележката й.

Тя тръгна покрай труповете и нагоре по стръмния бряг към няколко обрасли с храсти скали. Когато се върна, го завари коленичил до поточето. Усмихна й се и й предложи листо с нещо отгоре; тя примижа и след миг на тотално объркване разбра, че върху листото има парче домашен сапун.