Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Махай се, махай се! — изкрещя тя, като удряше с всички сили ръката му. Понеже държеше собствените си юзди и меча си в другата ръка, а и се бе навел твърде много, равновесието му беше нестабилно — в миг на ужасено вдъхновение тя спря да го удря и вместо това сграбчи ръкава му, запря здраво крака в стремената и дръпна с всичка сила. Стреснатият джоконски офицер се изхлузи от седлото и тупна на осеяното с камъни речно дъно.

Иста се надяваше подрипващият й кон да го е настъпил, но не можеше да е сигурна. Гладките мокри камъни бяха покрити със зелени водорасли и бяха хлъзгави; конят играеше под нея, като ту се препъваше, ту отскачаше стреснато встрани. Юздите се влачеха и всеки момент можеха да се омотаят около предните му крака. Тя се наведе напред, посегна, не уцели, пак посегна, улови ги, мръсната кожа се плъзна в мръсните й ръце, тя се изправи и за пръв път от дни се оказа господар на собствените си движения. Мечове дрънчаха и стържеха един в друг. Тя се огледа трескаво.

Един от войниците в задния край на малката им група се опитваше да изтика нападателя към другите, друг извърташе коня си да заеме позиция за удар откъм незащитената му страна. Командирът смуши коня си по-близо до мелето, но ръката му, стиснала несръчно меча, трепереше. Кръв се стичаше между пръстите му надолу по ръкава и юздите се хлъзгаха в ръката му. Друг джоконски войник, който беше яздил от оттатъшната страна на водещото трио и по тази причина беше избегнал първоначалния сблъсък, завършил толкова зле за другарите му, беше успял да извади лъка си от клупа на седлото и трескаво опъваше тетивата, докато конят му пръхтеше и подскачаше настрани. Стискаше стрела между зъбите си. След миг тя вече беше в ръката му, той вдигна лъка, за да се прицели. Мишената се движеше, но разстоянието беше много малко.

Иста нямаше оръжие… така че насочи коня си, пришпори го ожесточено с пети, поради липса на шпори, и животното хукна в неохотен тръс към тесния поток. Прескочи го и продължи в нещо като галоп; тя изви здраво главата му с юздите и го принуди да се блъсне в жребеца на лъкометеца. Той изруга, когато изпусна тетивата и стрелата полетя далеч от целта. Замахна с тежкия лък назад към главата й, но Иста се приведе в последния момент.

Командирът изкрещя на рокнарийски през рамо към стрелеца:

— Хвани я! Заведи я при княз Сордсо!

Ездачът на гърба на сивия жребец, след като бе свалил от конете им двамината кървящи войници от ариергарда, се стрелна напред, насочвайки жребеца си с колене, и се изправи на стремената, готов да нанесе мощен страничен удар с две ръце. Последната заповед на злощастния командир секна внезапно, защото главата му отхвърча. Пред очите на Иста се изнизаха като примигващи картини падащото тяло, бликналата кръв, уплашеният кон, ослепителният огън на ужасена душа, изтръгната от котвата си, и замаяната мисъл „Сега вярваш ли вече в предсказанията ми?“