![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
— Оо! — промълви тя. Само това можеше да направи, за да не избухне в сълзи. Падна на колене и си изми ръцете под хладната струя, която се лееше между два по-големи камъка, след това внимателно изплакна и наранените си китки. После пи от шепи, до насита.
Той сложи малък ленен вързоп на един плосък камък и го развърза — вътре имаше чисти парцали, нарязани за бинтоване. Явно ги беше извадил от собствените си дисаги, защото джоконците вече бяха използвали докрай собствените си подобни пакети за първа помощ.
— Сера, боя се, че ще трябва да пояздим още малко. По-добре ще е преди това да почистите и превържете коленете си.
— О. Да. Благодаря ви, сър. — Тя седна на един камък, събу ботушите си за пръв път от толкова дълго време, че вече не помнеше кога последно ги е обула, и внимателно нави единия крачол на полата, примижавайки от болка, докато отлепваше плата от засъхналите рани. Мъжът се помота около нея, като току протягаше измитите си ръце да й помогне, после ги отпускаше покрай тялото си, разбрал, че тя стоически се справя и сама. После сапунът, който щипеше, но донесе облекчение. И разкри много неща. От дълбоките червени охлузвания се процеждаше жълта течност.
— На тези ще им трябва поне седмица да заздравеят — отбеляза той.
— Сигурно.
Като кавалерист, той без съмнение знаеше много за раните от седло и диагнозата му прозвуча уверено. Погледа я още миг, сякаш да е сигурен, че ще се оправи без негова помощ, раздвижи пръсти, потри лице, после стана и отиде да огледа труповете.
Огледът беше щателен, но не с цел плячка, защото той само хвърли поглед на пръстените, брошките и кесиите, които намери у труповете. Документите обаче прегледа внимателно, сгъна ги и ги пъхна на сигурно място под табарда си. Този Порифорс — или ди Порифорс, не беше уточнил дали е собствено, или фамилно име — беше офицер без съмнение и то офицер с опит и голямо самообладание. Военен васал на провинкара на Карибастос или обучен като такъв. Изглежда, че писмото на Фойкс или бе останало при основната колона, или беше изчезнало заедно с някой от избягалите преди малко джоконци.
— Можете ли да ми кажете, сера, кои бяха другите пленници в обоза на джоконците?
— Малцина бяха, слава на боговете. Шест жени от Ибра и седмина мъже, които джоконците бяха преценили като достатъчно ценни, за да ги влачат през планините със себе си. И дванайсет, не, единайсет войници от ордена на Дъщерята, които ме придружаваха на поклонението ми и бяха заловени от джоконците преди… преди два дни. — Само два дни? — Имам основания да вярвам, че един офицер от ескорта ми и няколко други от групата са успели да се измъкнат още в Толноксо, малко преди да ни пленят.
— Била сте единствената дама от Шалион сред пленниците? — Челото му се набръчка още повече.
Тя кимна отсечено и се опита да измисли какво още да каже на този енергичен офицер.
— Джоконците яздеха по заповед на княз Сордсо, защото с тях имаше и чиновници, които да пресмятат едната пета на княза. Дошли са през Ибра, плячкосали са там град Раума, после избягали през проходите, когато маршът на Раума ги подгонил. Онзи, когото обезглавихте, ей там — тя кимна към нещастния труп, — беше най-старшият, макар че според мен отначало ги е командвал друг. Вчера наброяваха приблизително деветдесет души, макар че някои може да са дезертирали през нощта преди да попаднат на засадата ви.
— Толноксо… — Той изтупа ръце, изправи се, след като беше огледал последния труп, и се приближи да провери докъде е стигнала. Иста тъкмо стягаше с ивици лен второто си коляно. Безупречното му кавалерско отношение някак увеличаваше вместо да намалява смущението й от факта, че е сама с непознат мъж. — Нищо чудно. Сега сте на няма и трийсет мили от границата с Джокона. Колоната е изминала близо сто мили за последните два дни.
— Бързаха. Страх ги беше. — Тя се огледа. Под влажните сенки вече се чуваше грозното бръмчене на огромни зелени мухи. — Но не ги е било достатъчно страх да си стоят вкъщи, за съжаление.
Устните му се извиха в горчива усмивка.
— Може би следващия път страхът им ще е пораснал. — Почеса се по брадата. Не беше с тъмночервеникавия цвят на косата му, а по-светла, тук-там прошарена със сиво. — Това първата ви битка ли беше, сера?
— От този вид — да. — Тя уви последната ивица и стегна здрав възел.
— Благодаря ви, че блъснахте онзи с лъка. Тъкмо навреме, бих казал.
Забелязал бе? Богове пет. А тя си беше мислила, че в онзи момент вниманието му е било изцяло заето другаде.