Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Ами ако все пак узнаеше нещо, което можеше да се изтълкува по определен начин? Което можеше да бъде обърнато срещу нея? Цялата работа беше непроницаема плетеница от страх, лъжи и тайнственост за онези прости хорица; освен това нещастието беше станало преди седем години. При разпит някой от селяните, сплашен от кралския пратеник, можеше да каже нещо, което лорд Хю да извърти така, че да послужи за целите му.
Велики боже, така не можеше да продължава! Тя притисна ръце към главата си, за да спре мъчителното пулсиране в слепоочията. Оставаше й само една надежда. Утре през нощта. Всичко зависеше от утрешната нощ.
Продължителен сигнал с рог оповести края на почивката. Гуинивър отиде при коня си, който един от хората на Хю държеше за юздите.
— Прекрасно животно, милейди — отбеляза той и й помогна да се качи на седлото.
— Да, такава е. — Гуинивър се приведе напред и с обич помилва копринената грива на кобилата си. — Щом спрем за нощувка, добре е тя и понитата да бъдат отделно от другите коне. Кобилата е малко нервна и лесно се плаши. Но познава понитата и с тях ще е спокойна.
— Разбира се, мадам. Ще им намерим най-доброто място — отговори дружелюбно мъжът.
Гуинивър въздъхна по-спокойно. Колко лесно мина. Щом беше успяла днес, щеше да успее и утре.
Спряха малко преди Амбъргейт на красива горска полянка. Буен поток се плискаше в стръмните скали.
— Готов съм да се обзаложа, че тук гъмжи от пъстърва — засмя се Бил Уотърс, застанал до Гуинивър. — Прясна риба за вечеря ще ни се отрази много добре, мадам.
— Прав сте — отговори Гуинивър и огледа внимателно околността.
Бил скочи от коня си и отиде да даде нарежданията си. Гуинивър също слезе от седлото.
— Искам палатката ми да бъде поставена там — изрече властно тя и посочи плоско място в края на полянката. — Нуждая се от спокойствие. Там е най-удобно.
Бил явно не беше съгласен.
— Лорд Хю няма да одобри, че лагерувате толкова далече, мадам. В гората има диви животни. Имам заповед вашият подслон и този на децата да бъдат в близост до палатката на лорда, и то в средата на лагера.
— Въпреки това бих желала да разпънете палатката на мястото, което ви посочих. Ако лорд Хю има възражения, аз ще ги обсъдя лично с него, когато се върне — отвърна съвсем спокойно тя.
Бил се поколеба, но в поведението на лейди Гуинивър имаше нещо, което не търпеше противоречие. Или поне не от негова страна. Нека лорд Хю сам си реши въпроса, каза си войникът и кимна.
— Ще изпълня желанието ви, милейди — рече кратко той и започна да дава нареждания на другарите си.
Тили отиде при Гуинивър, като търкаше задните си части и се оплакваше високо.
— О, господи, как ще се радвам, когато всичко това свърши! Гърбът ми има нужда от дълга почивка.
Гуинивър се огледа и изрече бързо и тихо:
— Тили, струва ми се, че моментът е благоприятен да се сприятелиш с мъжете.
— Веднага — отзова се с усмивка старата й бавачка. — Първо ще отида да видя какво има за ядене. Не се бойте, милейди! Преди да сте успели да се огледате, ще съм научила историите им. А който има нужда от билка или прахче, ще му намеря необходимото.
Гуинивър кимна доволно. Тили владееше ролята си.
— Трябва да разберем как се охранява лагерът през нощта. Аз вече наредих конете ни да бъдат вързани настрана от другите. Така ще избягаме по-лесно. Ако има страж, трябва да го приспим. Нали носиш беладона?
— Имам и още много полезни неща — засмя се Тили. — Но в момента трябва да се погрижа на този огън да бъде сготвено прилично ядене. Момчетата сигурно ще уловят няколко риби, но само с тях нищо няма да направим. — И тя забърза към току-що разпаления огън.
Беше малко преди четири часът, когато Хю излезе от малката каменна къща в центъра на Матлок. Джак седеше на голямата маса пред селската кръчма оттатък кладенеца и се надигна, след като изпразни канчето си. Той махна на господаря си, но Хю му посочи да остане на мястото си.
Лордът прекоси площадчето и приседна на края на пейката.
— Гърлото ми пресъхна — отбеляза той и махна на кръчмаря да му донесе бира.
Докато чакаха, Хю не каза нищо, Джак също мълчеше. Едва след като опразни канчето си на един дъх и го остави на масата, лордът попита нетърпеливо:
— Е, какво узна?
Джак вдигна рамене.
— Не много, сър. Седем години са много време, а местните хора явно имат къса памет. — Той му намигна съзаклятнически. — Вие по-добре ли се справихте, сър?
— Може би — отговори самодоволно Хю. — Може би, Джак. Да вървим, време е. Трябва да препускаме бързо, за да стигнем лагера при залез слънце.
Двамата скочиха на конете си и потеглиха. Конските копита вдигнаха облаци прах по тесния път към Амбъргейт. Селяните бързаха да отклонят каручките си в полето и гледаха страхливо след галопиращите пътници. В Дербишайър, където животът течеше бавно и монотонно, много рядко се виждаха мъже в пълно бойно снаряжение, които препускаха като луди.