Червеният корсар
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червеният корсар». Краткое содержание книги:
— Това ми е напълно ясно, но на същия риск би бил изложен всеки друг кораб.
— Безсъмнено, ако всеки друг кораб се наклони. Но аз упражнявам занаята си от много години и само веднъж ми се е случвало такова нещастие. Пък и въжетата, с които се поддържа бушпритът…
— … са закрепени толкова добре, както и на всеки друг кораб — чу се глас отзад.
Всички се обърнаха и съзряха недалеч вече известния ни стар моряк, качил се и облегнал се невъзмутимо на някакъв предмет оттатък стената, откъдето виждаше всичко, което ставаше в градината.
— Бях на брега да огледам кораба по молба на госпожа Де Лейси, вдовицата на моя командир и адмирал. Нека другите мислят, каквото си щат, ала съм готов да се закълна, че бушпритът на „Кралска Каролина“ е закрепен не по-зле, отколкото на който и да било друг кораб, развяващ английското знаме! Да, и това още не е всичко, което мога да кажа в негова полза; той има лек и стегнат рангоут, а бордовете му са толкова отвесни, колкото и стените на оная порутена църква. Аз съм стар човек, корабният ми дневник е стигнал до последната страница, тъй че не ме интересува тоя бриг или оная шхуна, но трябва да кажа, че е грешно и непростимо да се злослови за хубав и здрав кораб така, както да се хули християнин.
Старецът говореше разпалено и явно с искрено възмущение; това, разбира се, направи впечатление на дамите и същевременно предизвика, неприятно угризение на съвестта у напълно разбиращия го Уайлдър.
— Както виждате, сър — каза мисис Уилис, след като напразно чака отговор от младия моряк, — между двама еднакво сведущи хора може да има разногласие по някой професионален въпрос. На кого да вярвам?
— Нека вашият превъзходен разум ви подскаже кой от двама ни е прав. Аз повтарям и призовавам небето за свидетел на искреността на думите ми, че не бих се съгласил нито майка ми, нито сестра ми да пътуват с „Каролина“.
— Нищо не разбирам — рече мисис Уилис, обръщайки се към Гъртруд така, че само тя да я чуе. — Разумът ми подсказва, че този млад човек се подиграва с нас; ала той говори толкова сериозно и очевидно толкова искрено, че не мога да се отърся от впечатлението, което ми правят думите му. На кого от двамата, мила моя, си склонна да вярваш повече?
— Вие знаете колко невежа съм по всички тия въпроси, госпожо — отвърна Гъртруд, свеждайки очи към увехналата клонка, чиито листенца късаше, — но този жалък старец ми се струва много самонадеян и злобен.
— Значи смяташ, че по-младият заслужава повече доверие?
— Защо не, щом го смятате за джентълмен?
— Не мисля, че поради по-високото му обществено положение трябва да му вярваме повече. Хората често придобиват такива предимства, като злоупотребяват с тях. Боя се, сър — продължи мисис Уилис, обръщайки се към чакащия Уайлдър, — че ако не се изкажете по-откровено, ще бъдем принудени да откажем да ви вярваме и ще изпълним намерението си да използваме „Кралска Каролина“, за да се доберем до Каролините.
— От все сърце съжалявам за решението ви, госпожо.
— Но все още имате възможност да го промените, като говорите по-ясно.
Уайлдър като че размишляваше; един-два пъти устните му помръднаха, сякаш искаше да каже нещо. Мисис Уилис и Гъртруд чакаха с очевиден интерес отговора му; но след дълго мълчание, като че се колебаеше, той ги разочарова, като рече:
— Съжалявам, че не мога да ви обясня по-добре. Може да е просто от неумение. Но още веднъж твърдя, че виждам опасността така ясно, както слънцето на пладне.
— Значи ще останем в неведение, сър — отвърна мисис Уилис с хладен поклон. — Благодаря ви за добрите намерения, но не можете да ни упрекнете, че не се съгласяваме да послушаме съвет, забулен в такава мъглявост. Макар че тук сме у дома си, молим да ни извините за невежливостта, че ще ви напуснем. Време е да тръгваме.
— Уайлдър отвърна на важния поклон на мисис Уилис с не по-малко тържествен, но на дълбокия, кратък реверанс на Гъртруд Грейсън отговори с по-изящен и сърдечен поклон. Той остана неподвижен на мястото, където го бяха оставили, докато не ги видя да влизат във вилата; дори му се стори, че долови плахия, тревожен поглед, който Гъртруд му хвърли, когато леката й фигура изчезна от очите му, сякаш отнесена от вълна. Като се улови с една ръка за стената, младият моряк прескочи и се озова на пътя. Щом нозете му докоснаха земята, от лекото сътресение като че се събуди и видя, че стои на пет-шест крачки от стария моряк, който два пъти вече му бе попречил така грубо да постигне целта, към която толкова жадно се стремеше. Но старецът не му даде време да излее яда си, защото пръв заговори.