Уайлдър се оттегли от бойното поле победен. Случайността или, както беше склонен да го нарече, подлизурството на стария моряк беше развалило малката му хитрост и сега не му оставаше ни най-малък шанс да му се представи отново такава възможност да постигне целта си. В този момент от повествованието няма да описваме подробно чувствата и съображенията, които караха нашия авантюрист да заговорничи против очевидните интереси на ония, с които толкова отскоро се бе свързал; достатъчно е засега да изложим ясно пред читателя самите факти.
Разочарованият млад моряк се връщаше в града с бавна крачка и лошо настроение. Спущайки се от хълма, неведнъж се спираше рязко и по няколко минути стоеше загледан в различните кораби в пристанището. Но при тези чести застоявания с нищо не издаде, че проявява особен интерес към някой от тях. Може би погледът му се задържа по-дълго и с по-голямо внимание върху търговския кораб от Юга, макар че сегиз-тогиз очите му се насочваха с любопитство и дори с безпокойство към всеки плавателен съд, намерил подслон в пристанището.
Настъпило бе обичайното работно време и от всички краища на пристанището започваше да долита шум на трудова дейност. В спокойната утрин се извисяваха песните на моряците с особените им протяжни извивки. Корабът във вътрешното пристанище беше между първите, на които закипя работа — екипажът му явно го подготвяше за предстоящото отпътуване. Едва когато забеляза това раздвижване, Уайлдър като че се отърси напълно от своите мисли и продължи наблюденията си с неотклонно внимание. Той видя моряците, катерещи се по въжетата лениво, в такъв рязък контраст с енергичността им в критични моменти: тук-там по тъмните, масивни рей се мяркаше някоя и друга човешка фигура. След няколко минути формарселът, стегнат здраво над реята, увисна от нея на изящни небрежни гънки. Наблюдателният Уайлдър знаеше добре, че на търговските кораби това е сигнал за отплаване. След още няколко минути долните ъгли на това важно платно бяха притеглени към краищата на съответната рея под него, а после видя как тежката рея се вдигна бавно по мачтата, повличайки след себе си разтварящите се гънки на снежнобялото платно, докато най-после то се опъна отвред и се разпери широко. Леките пориви на вятъра се удряха в тази широка повърхност и пак утихваха; платното ту се издуваше, ту се отпускаше, което показваше, че вятърът още не е достатъчно силен. В този момент приготовленията, изглежда, се прекратиха, сякаш моряците, поканили по този начин вятъра, чакаха да видят дали той ще се отзове на поканата им.
Този, който така внимателно наблюдаваше тези признаци за отплаване на толкова често споменавания кораб, съвсем естествено обърна очи към другия кораб, закотвен пред форта, за да види как ще реагира той на толкова очебийния сигнал. Но и при най-внимателно и зорко вглеждане не можеше да се открие никакъв признак, че двата кораба проявяват някакъв интерес един към друг. Докато първият извършваше току-що описаните приготовления, вторият стоеше на котва и по нищо не личеше, че в черния му безжизнен корпус има жива душа. Той изглеждаше толкова тих и неподвижен, че невеж в тия работи човек лесно би го взел за част от морето, за някакъв огромен симетричен израстък върху вълните — плетеница от нишки и сочещи пръсти, или за някое от ония фантастични чудовища, които според поверието живеят на океанското дъно, от векове скрити от мъглите и бурите.
