Червеният корсар

А Дизайър, която нямаше никакви законни претенции към своя отлъчил се съпруг и никаква надежда да получи каквато и да е облага, се задоволи да продължи да събира по-нататъшни сведения за беглеца, които можеха да се намерят на място. Може би удоволствията от свободата в резултат на проектирания развод вече витаеха из живото й въображение едновременно с утешителната перспектива да сключи втори брак, подсладена от друго видение, изникнало от спомените за първата й любов; всичко това явно успокои възбудения й дух и Дизайър продължи разпита смело и решително.

— Приличаше ли на крадец? — попита тя, без да обръща внимание, че така внезапно я бяха изоставили всички ония, които допреди малко изказваха най-дълбоко съчувствие за загубата й. — Имаше ли вид на криещ се беглец?

— Що се отнася до носовото му украшение, не мога да ви кажа нищо определено — отвърна старият моряк, — макар че приличаше на човек, когото са държали дълго под шпигатите90 от подветрената страна. Ако питате за мнението ми, този клетник страдаше много…

— … от безделие, искате да кажете. Да, да, напоследък, за нещастие, дълго време беше без работа и в главата му се бяха вселили всякакви порочни помисли. Той страдаше от…

— … жена си — вметна подчертано старецът. Това безцеремонно изявление бе последвано от нов твърде недвусмислен всеобщ смях по адрес на Дизайър. Без ни най-малко да се смущава от това явно съгласие с мнението на смелия моряк, непоколебимата съпруга продължи:

— Ах, да знаете какво съм изстрадала и изтърпяла с този мъж от толкова години! Човекът, когото срещнахте, имаше ли вид на такъв, който е изоставил една оскърбена жена?

— Право да ви кажа, по вида му никак не личеше, че жената, която е оставил закотвена на мястото й, е била повече или по-малко оскърбена — отговори морякът с похвална деликатност, — но както и където и да е оставил жена си, ако наистина му е била жена, очевидно не е сметнал за уместно да остави вкъщи цялото й снаряжение. Човекът бе провесил на шията си сума женски дрънкулки; предполагам, че са му били по-приятни от нейните обятия.

— Как! — извика ужасена Дизайър. — Нима е посмял да ме ограби? Какво мое имаше у него? Да не е златната ми огърлица?

— Не бих се заклел, че беше златна.

— Подлец! — извика пак разярената кавгаджийка, задъхвайки се, сякаш току-що бе престояла под вода по-дълго, отколкото е допустимо за човешкия организъм, и с все сила си запробива път през тълпата, за да стигне по-бързо до тайната си съкровищница и да провери доколко е ощетена. — Безбожен злодей! Да ограби жената на своето сърце, майката на децата си и…