По закона на сърцето
- Автор: Кайзър Джанис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По закона на сърцето». Краткое содержание книги:
— Потегли тази сутрин. Не знам кога ще се върне. Може да е след дни.
— Сигурно се крие някъде наоколо, Рог — усъмни се единият от полицаите.
— Слушайте — рече Виктория, — това, което се случи между мен и Стив Парнъл, няма нищо общо с Джаред. Няма защо да го тревожите. Той ми направи услуга. Донесе ме тук ранена и умираща. След това паднаха снеговете и беше невъзможно да тръгна.
— Един от патрулните ни самолети ви е забелязал тази сутрин, госпожице Рос. Не сте се държали като човек, които отчаяно иска да бъде спасен.
— Не, защото съм загрижена за Джаред. Той може да стане невинна жертва на всичко това. — Тя се изправи. — Вижте, ако възнамерявате да ме арестувате, нека да приключваме. Възнамерявам да заведа дело срещу Стив Парнъл. Не се съмнявам, че ще си получи заслуженото.
— Искам да поговоря с Уайлд. Според Парнъл, дивакът е бил свидетел на раняването му. Ако наистина е така, ще се наложи да го разпитаме и трябва да го вземем с нас.
— Джаред не може да ви помогне. А и няма да се върне скоро. Не и докато сте тук.
Офицерът се обърна към един от колегите си полицаи:
— Джим, върни се до хеликоптера и попита Бен колко можем да останем.
— Настоявам да тръгнем веднага!
— Седнете, госпожице! Ще тръгнем, когато аз наредя.
Виктория се подчини. Беше несправедливо така да нахлуят. Джаред не го заслужаваше. Всичко бе по нейна вина.
Молеше се той да не се връща, докато са тук. Джаред не беше споменавал за други скривалища. Ала дори да имаше, той бе загубил единствения дом, който бе обитавал от петнайсет години насам. И сега, след като знаеха, че е жив, хората от градчето нямаше да му дадат покой. А ако полицията не се върнеше пак, пресата или някои други щяха да го сторят.
— По дяволите! — изруга единият полицай, като вдигна една от саморъчно изплетените кошници на Джаред. — Този тип наистина се е приспособил към пещерния начин на живот. Не мога да повярвам.
— Да, но откъде е взел останалите вещи? Нищо чудно да ги е откраднал отнякъде.
Рог погледна Виктория.
— Джаред разказвал ли ви е нещо, госпожице Рос? Как е оцелял през всичките тези години? Намъкнал е тук какво ли не, като катерица!
— Мога да ви уверя, че той е напълно нормален. И не е направил нищо лошо никому.
Джим се върна след няколко минути.
— Можем да останем половин час — доложи той, — най-много един.
Рог си спали шапката и разтърси глава, след това погледна Виктория.
— Моля ви, толкова ми се струпа напоследък, нека да тръгваме — рече тя.
— С Джим можем да останем да го почакаме — предложи полицаят. — Ще ни вземат сутринта.
— Не, недейте! — помоли Виктория. — Джаред не заслужава да му устройвате засади.
Рог си нахлупи шапката.
— Имате ли палто, което да облечете?
Тя взе палтото, което Джаред й беше ушил. Офицерът го погледна и процеди:
— Този Уайлд трябва да е страхотен!
— Да, такъв е — рече тя и го погледна в очите. — Моля ви, оставете го на мира!
Той въздъхна и направи знак на другите двама.
— Хайде, момчета, да се омитаме оттук.
Джаред бели е на около двеста метра от хълма, когато чу да палят двигателите. Не можа да види машината, докато тя не се издигна над билото на планината и те полетя над долината. Той стоеше и гледаше хеликоптера, затънал до пояс в сняг, изпотен и отчаян. Беше закъснял.
Знаеше, че Виктория си е отишла. След двайсет минути той прекоси мястото, където се бе приземил хеликоптерът. Следите бяха предимно от ботуши, но имаше и други, по-малки, от мокасини.
Когато доближи пещерата, се усъмни дали не са му устроили засада. Спря пред входа и се поколеба. Тогава осъзна, че всъщност вече не го е грижа. Щом бяха отвели Виктория, нищо друго нямаше значение за него.
Пещерата беше празна. Огънят догаряше. Извика името й, но не получи отговор. Огледа се и забеляза, че са претърсвали, но не много усърдно. Строполи се на сламеника, където бяха спали заедно, където се бяха любили…
По лицето му тихо се застинаха сълзи.
Съблече палтото, свали шапката си и остана по пропитата с пот риза. Отпусна отчаяно глава и нададе вой като смъртно ранен звяр.
Стана и се облече преди изгрев — слънце. Хапна набързо и излезе, когато първите слънчеви лъчи проблеснаха от изток. Проправи си път до хълма и започна да се спуска по склона на планината.
Никога не бе предприемал такова пътуване в средата на зимата. Но нямаше да се откаже, дори ако трябваше да пропълзи целия път. Беше сит, отпочинал и си бе възвърнал силата. Слава Богу, че трябваше да се спуска, а не да се изкачва.
Пътят му беше познат. Оттук бе минавал безброй пъти на гръб с масата, с люлеещия се стол, с тежки туби и стотици килограми провизии, но никога не го бе правил при такъв дълбок сняг и температури под нулата.