Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Гидиън забеляза писмото, адресирано до него, в мига, когато влезе в сутрешната трапезария на имението Хардкасъл. Той го взе от сребърния поднос, върху който се намираше пощата за деня. Дори преди да разчупи печата, той вече знаеше, че писмото е от Хариет. Почеркът й приличаше на всичко останало в нея — енергичен, оригинален и определено много женствен.
Веднага си даде сметка, че най-вероятната причина Хариет да му пише толкова скоро е за да го уведоми, че се опасява, че е бременна.
Гидиън усети дълбок прилив на задоволство и някакво собственическо чувство при тази възможност. Веднага пред очите му изникна образът на Хариет, закръглена и мека от бременността си, както и друг образ — Хариет с неговото бебе на ръце. И двете картини бяха изключително приятни.
Просто си я представяше как скицира някоя вкаменелост с едната си ръка, докато с другата придържа бебчето им към гърдите си.
Отначало Гидиън си мислеше, че ще е по-добре, ако тя не е бременна. Така и така Хариет трябваше да се примири с брака, а само мисълта да се омъжи й тежеше достатъчно. Знаеше колко я тормози тази перспектива.
Що се отнася до него, Гидиън просто искаше да потуши колкото може слуховете в Ъпър Бидълтън. Заради самата Хариет щеше да е най-добре да покажат ясно, че нямат никакъв повод да бързат към олтара.
В края на краищата, тя бе дъщеря на енорийски пастор.
Но и една прибързана венчавка със специално разрешение не беше лош вариант, реши той. В такъв случай голямото преимущество беше, че ще е възможно да пренесе Хариет направо в леглото си. При тази мисъл по вените му пробягаха топли тръпки.
— Добро утро, Гидиън.
Гидиън вдигна поглед от писмото на Хариет към майка си, Маргарет, графиня Хардкасъл, която тъкмо влизаше с плавна и някак въздушна походка през вратата. Тя беше лека, крехка на вид жена, която, както Гидиън добре знаеше, можеше да бъде далеч по-силна, отколкото изглежда. Маргарет винаги се движеше така, сякаш е повдигната на около сантиметър-два от земята. Във вида й имаше нещо въздушно, някаква особена деликатност, която много добре прилягаше на сребърната й коса и пастелните тонове, в които предпочиташе да се облича.
— Добро утро, мадам — Гидиън изчака прислужникът да дръпне стола на графинята, след което и самият той седна на масата. После постави писмото на Хариет до ножа си. Щеше да го прочете по-късно. Все още дори не бе съобщил на родителите си за своя годеж.
Както обикновено, бащата на Гидиън се бе възстановил скоро след пристигането на сина си късно предната нощ. Гидиън съвсем основателно го очакваше на закуска.
— Виждам, че си получил писмо, скъпи — лейди Хардкасъл кимна на прислужника, който веднага й наля кафе. — Да не би да е от някого, когото познавам?
— Съвсем скоро ще се запознаете с нея.
— С нея? — лъжичката на лейди Хардкасъл потрепна във въздуха над чашата й. Тя отправи към Гидиън един любопитен, някак птичи поглед.
— Като че ли все още не съм имал възможност да ви съобщя, че съм сгоден, нали? — Гидиън се усмихна леко на майка си. — Но тъй като баща ми очевидно се справи с кризата си блестящо, вероятно трябва да ви спомена този факт.
— Сгоден! Гидиън, сериозно ли говориш? — птичият поглед в очите й донякъде бе изместен от шока, несигурността, а донякъде вероятно и от искрицата надежда, които лейди Хардкасъл изпита при тази новина.
— Съвсем сериозно.
— Изпитвам такова огромно облекчение да чуя подобно нещо, макар да не я познавам. Вече се тревожех, че нещастният ти опит в миналото трайно е изкоренил идеята за брак от главата ти. И тъй като скъпият ти брат вече не е сред нас…
— Аз съм единственият, който може да осигури наследник на Хардкасъл — язвително заключи Гидиън. — Няма нужда да ми го напомняте, мадам. Съвсем наясно съм, че баща ми е все по-загрижен за провала ми в това отношение.
— Гидиън, трябва ли винаги да тълкуваш думите на баща си в най-лошия възможен смисъл?
— А защо не? Той също тълкува моите думи в най-лошия възможен смисъл.
В този момент около вратата настъпи някакво раздвижване. Появи се граф Хардкасъл. Придружаваше го един от прислужниците, който го придържаше под ръка, но беше очевидно, че негова светлост се чувства много по-добре. Самият факт, че си е направил труда да слезе долу на закуска, говореше красноречиво, че вече не усеща болките в гръдния кош, заради които бе повикал Гидиън.
— Какво чувам? — попита Хардкасъл. Златистокафявите му очи, които толкова приличаха на тези на Гидиън, бяха леко замъглени от възрастта, но все още изглеждаха изключително свирепи. На графа му оставаше още само година, докато навърши седемдесет, но осанката му все още бе почти същата като на атлетичния младеж, който някога е бил. Беше едър почти колкото Гидиън. Оредяващата му коса бе посребрена като тази на съпругата му. Широкото му лице с едри кости почти не се бе смекчило през годините. — Нима си се сгодил? Просто ей така?