Просто шеметен фарс [bg]

Тя мисли, мисли, кръстосва стаята наляво-надясно, записва си желанията и многократно се питаше, кое ли от тях е най-важното. Стряскаше я всеки звук отвън; сякаш всички останали бяха се решили да се възползват от предложението на сър Антонио. Скоро щяха да се съберат седмина и тя пак щеше да остане на сухо. И най-накрая се реши.

Измъкна се на пръсти от стаята си и безшумно тръгна по тъмните коридори на странноприемницата. Изкачи се на втория етаж, като се мръщеше при всяко изскърцване на стълбите. Най-накрая стигна вратата на сър Антонио, събра кураж, вдигна ръка и лекичко потропа.

— Влизай, скъпа. Очаквах те — долетя гласът на Аззи от другата страна.

Имаше много въпроси. На Аззи бързо му досади, но той успя да й вдъхне увереност. Ала когато най-после я попита за съкровеното й желание, тя комай не откликна с голяма готовност. На широкото й, бледо лице се изписаха тъга и неудобство.

— Онова, което искам — продума тя, — е такова, че за него дори не ми се говори. Твърде срамно е. Твърде унизително.

— Е, хайде — успокои я Аззи. — Ако не можеш да си кажеш на своя демон, то на кого тогава?

Джоана аха-аха да каже нещо, но рязко вдигна пръст към Аретино.

— Ами той? Трябва ли и той да слуша?

— Разбира се. Това е нашият поет. Как иначе ще запише нашите приключения, ако не присъства? Да не бъдат записани тези забележителни приключения, наистина е престъпление, и то такова, което би ни осъдило на обширната неосъзнатост на недокументирания живот, в която повечето хора изживяват дните си. Но Аретино ще ни обезсмърти, скъпа моя! Нашият поет ще вземе нашите подвизи — колкото и немощни да изглеждат — и ще ги втъче в безсмъртен стих.