![Просто шеметен фарс [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/5/0/2/1/prosto-shemeten-fars-bg-download.jpg)
Просто шеметен фарс [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Шекли Роберт
- Серия: Аззи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Просто шеметен фарс [bg]». Краткое содержание книги:
— Вярно си го схванал — рече Оливър. — Какво стана с разтривката?
— Ами добре — рече великанът. — Ама трябва ли да си събличам ризата?
— Ако не искаш, недей.
Великанът полегна върху продълговатата плоска скала, която използваше за легло. През деня я подреждаше като кушетка и слагаше отгоре няколко камънака, прилични на възглавници.
Оливър му вдигна ризата. Захвана да бъхти и да мачка гърба на великана — отначало нежно, но после здравата, тъй като великанът се оплака, че нищо не усещал. Оливър бъхтеше ли, бъхтеше, пляскаше и тряскаше, и през цялото време се опитваше да хвърли някое око на документа, прикрепен с бронзово телче за ризата на лявото рамо на великана.
Най-накрая успя да разчете какво пише там: „Единственото уязвимо място на този великан е под лявата му мишница, която не е бронирана поради нуждата от проветрение. Великанът трябва да внимава и да не допуска нищо в близост до тази област.“ Под текста се мъдреше и знакът на производителя, но беше доста размазан.
Е, и това си беше нещо, но всъщност не беше кой знае какво, защото Оливър представа си нямаше как ще стигне до лявата мишница на гиганта. Дори и до дясната не виждаше начин да стигне.
Сянка падна върху входа на пещерата. Оливър вдигна поглед. Там стоеше някакъв висок, добре облечен тип. Приличаше на италианец.
— Здрасти, аз съм Аретино — представи се той. — Аззи ме праща. Ако сте свършили с масажа, не мислите ли, че е време пак да се залавяме за работа?
— Тоя пък кой е? — сънено попита великанът.
— Не се тревожи — рече Оливър. — За мене е дошъл.
— Кажи му да си ходи. След масажа се предполага, че трябва да те изям.
Оливър обърна очи и вдигна за миг ръката си от гърба на великана — колкото да направи умолителен жест.
Чак сега Аретино забеляза, че това отдолу е великан. Той бавно се запромъква в пещерата, нащрек да не би да изскочат отнякъде и още великани.
— Неуязвим ли е? — прошепна той на Оливър.
— Да — отвърна рицарят. — Навсякъде, само не и под лявата мишница.
— Трябва да го хванеш, докато се протяга.
— Много ясно. Ама как?
Аретино сниши гласа си още повече:
— Случайно наблизо да расте грозде?
— Ще питам — схвана веднага Оливър.
— Грозде ли? Че за какво ти е грозде?
— Да хапна за последен път, преди да умра. Такъв е обичаят.
— Никога не съм чувал за подобно нещо. Но мисля, че мога да ти намеря малко грозде. Масажа си го биваше.
Великанът се надигна.
— Ела с мен.
Той изведе Оливър навън. Съвсем близо до пещерата растеше лоза. Виеше се по едни много високи пръти.
— Не мога да го стигна — оплака се Оливър.
— Чакай, ей сега ще ти откъсна. — Великанът протегна нагоре ръка и мишницата му се оголи. Аретино хвърли меча си на сър Оливър. Оливър го улови. Ръката на великана все още си беше там горе. Само че дясната. Оливър се поколеба.
— Нищо, давай! — извика Аретино.
Оливър скръцна със зъби и заби меча в мишницата на великана. Тя беше бронирана — точно както се страхуваше, ама не много качествено. Мечът на Аретино потъна в нея.
— Ух! Защо го направи?
— Трябваше. Ти щеше да ме убиеш.
— Можеше пък да си променя решението.
— Да, ама аз откъде да знам?
Великанът се строполи на земята и заскърца със зъби.
— Трябваше да го очаквам! Де се е чуло великан да победи? Между другото, оня светилник, дето го търсиш… Отзад в пещерата е. — Последва конвулсивен гърч и великанът умря.
— Бързо! — извика Аретино. — Грабвай светилника!
Оливър се втурна в пещерата и откри светилника зад една скала. Сега у него бяха и пръстенът, и ключът, и светилникът. Пристъпи две крачки напред и изведнъж отскочи назад.
Аретино го нямаше. Пред него стоеше съвсем друг човек.
ГЛАВА 4
— Ти кой си? — попита Оливър.
— Вашият заместник-командир, господине. Глобус се наричам. Да служа на величието — туй обичам.
Гледката в периферното зрение на Оливър се заклатушка и той осъзна, че Вече се намира на друго място. Когато Взе светилника — май тогава беше станал тоя номер. Брегът беше изчезнал. Той стоеше посред тучна ливада край някакво село. От едната му страна се извисяваха планини, а от другата се ширеше равнина. По средата на равнината проблясваше река, а по брега й се бе разположил лагер. Гъмжеше от мъже и палатки.
— Коя е тази Войска? — попита Оливър.
— Бялата рота.
Бялата рота беше прочута войска. Първият й командир, сър Джон Хокууд, бе я водил към много забележителни победи из цяла Италия. Наброяваше около десет хиляди души — бойци от всяко кътче на Европа: мургави латвийци, поляци с коси като на духчета, мустакати германци, италианци с обеци на ушите, накъдрени французи, шотландци с рунтави вежди. Тази Войска бе най-добрата, най-веселата, най-кръвожадната, и все пак — най-готовата да се подчинява на заповеди от всички войски по цивилизования — пък и по нецивилизования — свят.