Пълнолуние в Бландингс

— Искам да кажа, че ме разиграва като маймуна.

— Не те разбирам.

— Ами как ще го наречеш това, когато една девойка тръби на всички, че ти си синеокият избраник на сърцето й, а после я виждаш да се прегръща по пейките с оная гад Фреди?

Гали беше гръмнат.

— Да се прегръща по пейките? С Фреди?

— Видях ги. Той я целуваше. Тя плачеше, а той я целуваше без да му мигне окото.

— Кога беше това?

— Вчера.

На Почитаемия Галахад му просветна. Той беше от ония хора, които могат да съберат едно и едно.

— Преди да се явиш на срещата зад рододендроните — попита той проницателно — или след това?

— След това — каза Типтън и остави устата си отворена като тюлен в очакване на следващата риба. — Божичко! Да не мислиш, че е плакала за това?

— Разбира се. Скъпи ми момко, ти не си вчерашен и прекрасно знаеш, че не можеш да обикаляш насам-натам, да определяш срещи на момичетата зад рододендроните и после да не се вясваш без това да нарани дълбоко нежните им души. Цялата картинка е ясна. След като не си се появил зад рододендроните, Вероника естествено се е добрала до първата пейка и е избухнала в плач. Минава Фреди, намира я обляна в горки сълзи и най-братски я целува.

— Братски? Мислиш, че е било така?

— Несъмнено. Напълно братска целувка. Познавали са се цял живот.

— Да — каза мрачно Типтън. — Хората са я наричали малката любимка на Фреди.

— Кой ти каза това?

— Лорд Емсуърт.

Гали цъкна с език.

— Драги момко, един от първите уроци, които трябва да научиш, ако възнамеряваш да запазиш разсъдъка си в Замъка Бландингс, е да не обръщаш внимание на нито една дума, изречена от брат ми Кларънс. Той говори врели-некипели от шейсет години. Никога не съм чувал някой да нарича Вероника малката любимка на Фреди.

— Бил е сгоден за нея.

— Е, и ние сме били сгодени? Искам да кажа не за Вероника, а просто за някого. Ти не си ли бил сгоден?

— Хм, да — трябваше да признае Типтън. — Сгодявал съм се около половин дузина пъти.

— И сега те нищо не означават за теб, тия моментни tendresses?

— Какви?

— Няма значение — каза нетърпеливо Гали. — Сега не даваш и пукнат грош за ония момичета, нали?

— Не бих казал чак и пукнат грош — замислено промълви Типтън. — Имаше една Дорис Джимпсън… Всъщност, да, и за нея също. Точно така, не бих дал и пукнат грош за всичките.

— Именно. Е, видя ли. Няма защо да се безпокоиш за Фреди. Той обожава жена си.

На лицето на младия му приятел изгря надежда.

— Наистина?

— Абсолютно. По-щастлив брак от техния едва ли има. Гукат си като две птичета.

— Господи — промълви Типтън и се замисли. — Разбира се, братовчедите понякога целуват братовчедките си с братски целувки, нали?

— Непрекъснато.

— И това нищо не значи?

— Абсолютно нищо. Кажи ми, драги — каза Гали, усещайки, че колкото по-скоро се изясни въпросът, толкова по-бързо разговорът ще даде резултат, — защо не се яви на срещата зад рододендроните?

— О, това е дълга история.

Не се случваше често Почитаемият Галахад да вижда в светли краски интелигентността и ума на един племенник, на когото от дете гледаше като на малоумник, но сега, след като чу разказа, го стори. През дългия си живот, прекаран сред бохемските среди на Лондон, Гали се беше радвал на обществото на доста люде с халюцинации и знаеше колко чувствителни и изнервени са те и колко лесно могат да посегнат към бутилката, за да уталожат напрежението. Щеше да бъде най-груба грешка, ако бяха вкарали свинята в спалнята на Типтън Плимсол.