По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— Искам вода — произнесох.
Ослушах се за ехото. То не последва. Никой нищо не каза. Може би не съм проговарял? Може да е било моментно хрумване, от което съм се отказал. Цианкалий. Твърде дълга дума, когато пълзиш през тунели. Не било смъртоносно, така каза. Добре бе, щом е само на майтап… Да го наречем полусмъртоносно. Филип Марлоу, трийсет и осем годишен, частен детектив със съмнителна репутация, бил арестуван от полицията снощи, както пълзял през градската канализация с роял на гърба. При разпита Марлоу заявил, че го носел на махараджата на Тъпбахран. На въпроса защо е надянал шпори, отвърнал, че тайната на клиента е свещена. Марлоу е задържан за по-нататъшно разпитване. Лейтенант Хорнсайд ни осведоми, че полицията не може да прави за момента други изявления. Запитан дали роялът е бил настроен, лейтенант Хорнсайд отговори, че след като свирил „Котешкия валс“ в продължение на трийсет и пет секунди, установил, че няма струни. При което намекна, че имало нещо друго. „В близките дванайсет часа ще дам пресконференция — рязко завърши лейтенант Хорнсайд. — Бродят слухове, че всъщност Марлоу се опитвал да се отърве от нечий труп.“
От тъмнината изплува лице. Промених посоката и се насочих към него. Но беше твърде късно, слънцето залязваше. Бързо се стъмваше. Нямаше никакво лице. Нито стена, нито пък бюро. Миг по-късно нямаше и под. Нямаше нищо.
И аз не бях там.
Глава 22
Грамадна черна горила притискаше лицето ми с грамадна черна лапа и се опитваше да го слее с тила ми. Аз понечих да й върна със същото. При спор винаги се оказвам губещата страна — това е моя специалност. После осъзнах, че всъщност иска да ми попречи да си отворя очите.
Затова реших на всяка цена да ги отворя. Други са го правили, защо не и аз. Насъбрах сили и много бавно, като се стараех да държа гърба си изправен, да напрегна бедра и колене и да използувам ръцете като въжета, повдигнах страшната тежест от клепачите си.
Лежах на пода по гръб — положение, в което нееднократно съм изпадал по професионални причини — и гледах тавана. Обърнах глава на едната, после на другата страна. Белите ми дробове бяха като схванати, усещах устата си суха. Стаята се оказа чисто и просто приемната на доктор Лагарди. Същият стол, същото бюро, същите стени и прозорец. Във въздуха висеше затворена с капаци тишина.
Коленичих, стегнах се и разтърсих глава. Тя полетя в шеметен въртеж, като бумеранг. Издигна се на хиляда и петстотин метра, но аз я улових и укротих. Замигах с очи. Същият под, същото бюро, същите стени. И нито следа от доктор Лагарди.
Облизах устни и издадох странни звуци, на които никой не обърна внимание. Изправих се на крака. Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена перална машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак.
Промъкнах се пипнешком зад бюрото и се пльоснах в стола на доктора. Взех да тършувам неуверено из чекмеджетата с надеждата да открия бутилка с подкрепително. Уви. Станах отново. Сякаш изправих мъртъв слон. Запреплитах крака из кабинета, надничах в лъскавите шкафчета, покрити с бял емайл, които съдържаха всичко, спешно необходимо на някой друг. След четири години каторжен труд докопах шишенце с около двеста грама етилов алкохол. Така твърдеше етикетът. Остана да намеря чаша и вода. Един истински мъж трябва да се справи с такава задача. Запътих се към стаята за прегледи. Въздухът продължаваше да мирише на презрели праскови. На влизане през вратата се ударих и в двете страни на рамката и поспрях да събера пресни впечатления.
В същия миг откъм коридора се дочуха стъпки. Облегнах се уморено на рамката и се ослушах.
Бавни, провлачени стъпки, с паузи между всяка. Отначало ми се сториха боязливи, а после много, много немощни. Старец, който се опитва да се добере до сетното си кресло. Станахме двама. Сетих се, и аз не знам защо, за бащата на Орфамей на верандата в Манхатън, щата Канзас, видях го как бавно се тътри към своя люлеещ се стол, с изстинала лула в ръката, за да погледа моравата и да попуши икономично — без кибрит и без тютюн, които да изплескат килима в хола. Преместих стола му на по-удобно място — в сянката в дъното на верандата, където пълзящите растения са най-гъсти, и му помогнах да седне. Той ме погледна и ми благодари с половината от лицето си, която не беше парализирана. Ноктите му драскаха по страничните облегалки, докато се опираше о задната.
Ноктите драскаха, но не по облегалки. Звукът беше истински, идваше отблизо, откъм затворената врата, през която се излизаше в коридора. Тъничко немощно дращене — вероятно някое коте искаше да влезе. Дадено, Марлоу, ти така си падаш по животните. Иди отвори на котето. Запътих се натам с помощта на кушетката, която имаше удобни ръкохватки, и закачените хубави чисти пешкири. Дращенето престана. Горкото котенце, чака отвън да го пуснат в стаята. От окото ми се отрони сълза и се плъзна по набраздената ми буза. Пуснах масата и извървях безпрепятствено цели четири метра до вратата. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още усещах белите си дробове така, сякаш две години са били на склад. Поех дълбоко въздух, хванах дръжката и отворих. В същия миг се сетих да посегна към пистолета. Сетих се, но с това си останах. Аз съм от хората, които обичат да отнесат хрумването си на ярка светлина и добре да го огледат. За да предприема нещо, трябваше да пусна дръжката. А това не бе по силите ми, Така че я натиснах и отворих вратата.