По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
Той висеше на рамката на четири изкривени пръста от бял восък. Бледи, сивкавосини, широко разтворени, очите му бяха хлътнали в орбитите си. Гледаше, но не ме виждаше, макар че лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Дъхът му се смеси с моя, който беше учестен и стържещ. Неговият приличаше на далечен шепот, но още не бе преминал в предсмъртно хриптене. От устата му излизаше кървава пяна и се стичаше по брадичката. Нещо ме накара да погледна надолу. По вътрешната страна на крачола се стичаше кръв, пълнеше обувката му, а оттам, без да бърза — на пода. Вече имаше малка локва.
Раната не се виждаше. Зъбите му изтракаха и ми се стори, че ще проговори или поне ще се опита. Ала друг звук не последва. Спря да диша. Челюстта му се отпусна. Предсмъртното хъркане започна. То, разбира се, не е никакво хъркане. Дори няма нищо общо с хъркането.
Гумените му подметки изскърцаха по линолеума между прага и килима. Белите пръсти се свлякоха от рамката на вратата. Краката се подкосиха. Отказваха да държат тялото. Преплетоха се като ножици. Трупът му се завъртя във въздуха като плувец, подхванат от вълна, и се метна към мен.
В същия миг другата му ръка, която дотогава не се виждаше, се вдигна нагоре в конвулсивен замах, зад който като че ли нямаше жив импулс и не можеше да има. Отпусна се върху лявото ми рамо, докато посягах към него. Пчела ме ужили между лопатките. Оставих шишето с алкохола, което държах, още нещо тупна на пода и издрънча в перваза на стената.
Стиснах здраво зъби, разкрачих се и го хванах под мишниците. Тежеше за петима. Отстъпих назад и се опитах да го задържа в изправено положение. Все едно, че вдигах отсечено дърво. Строполих се заедно с него. Главата му се фрасна в пода. Нищо не можех да направя. Нямах сили. Понагласих го и се отместих. Коленичих и се ослушах. Хъркането спря. Настъпи продължителна тишина. Сетне приглушена въздишка, много тиха, ленива и небързаща за никъде. Пак тишина. Втора въздишка, още по-мудна, кротка и благодушна, като летен полъх сред кимащи рози.
Някаква промяна настъпи в лицето му, а сетне — онзи неуловим, винаги озадачаващ и неразгадаем миг, когато идва изглаждането, връщането през годините към първоначалната непоквара. В израза се четеше бегла насмешка, ъгълчетата на устните се повдигнаха почти дяволито. Което, разбира се, беше много глупаво, тъй като отлично знаех, че Орин Куест никога не е бил такъв.
В далечината зави сирена. Останах коленичил, наострил уши. Воят отмина къщата. Изправих се и отидох да погледна през прозореца. Пред погребалното бюро се строяваше ново шествие. Улицата пак бе задръстена от коли. Хората бавно минаваха покрай розовите храсти. Много, много бавно, а мъжете сваляха шапки доста преди да стигнат входа с колоните.
Пуснах пердето и вдигнах шишето с етилов алкохол, избърсах го с носната си кърпа и го оставих настрана. Вече не ме интересуваше. Когато се навеждах, ужилването между лопатките ми напомни, че има още нещо за вдигане. Нещо с кръгла бяла дървена дръжка, което се въргаляше до перваза. Шиш за лед с изпилено острие, дълго не повече от седем сантиметра. Вдигнах го към светлината и огледах острия като игла връх. Можеше да е изцапан с моя кръв. Лека прокарах пръст по него. Нямаше кръв. Беше много наточен.
Пак пуснах носната кърпа в действие, наведох се и пъхнах шиша в ръката му — бяла и восъчна на фона на мъхнатия тъмен килим. Получи се прекалено изкуствено. Разтърсих ръката му, та дланта да се опре на пода. Хрумна ми да пребъркам джобовете му, но това сигурно вече бе свършено от далеч по-безжалостна ръка от моята.
Обзет от внезапна паника, претърсих своите. Нищо не липсваше. Дори лугерът си беше под мишницата ми. Извадих го и го помирисах. Не беше стреляно с него — нещо, което можех да установя и без да го погледна. Човек не се разхожда много-много, ако е бил застрелян с лугер.