По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— А мен ме е страх, амиго. В тази страна няма нищо по-опасно от това да станеш свидетел на разчистване на сметки между гангстери. Не, няма да изнудваме Стийлгрейв, нито ще споменем дума за мистър Стейн, когото може да съм познавала, а може и да не съм. Стига ни, че Мейвис Уелд е близка с известен гангстер и се появява в негова компания на обществени места.
— Преди това ще трябва да докажем, че е известен гангстер.
— А не можем ли?
— По какъв начин?
Тя се намуси разочаровано.
— Аз пък останах с впечатлението, че през последните няколко дни само това си правил.
— Защо се интересуваш?
— Имам си причини.
— Докато са само твои, нищо не означават.
Тя пусна кафявия фас в пепелника. Аз се наведох и го изгасих с един изгризан молив. Момичето докосна ръката ми с върха на пръста си. Усмивката й не би могла да се нарече приспивна. Облегна се назад и кръстоса крака. В очите й заиграха пламъчета. Интервалът между закачките бе твърде дълъг — за нея.
— Любов е безцветна дума — рече замислено. — Отначало много се учудвах, че английският език, тъй богат на любовна поезия, е приел такава слаба дума, за да обозначи това чувство. В нея няма живот, няма вибрация. Като я произнеса, си представям момиченца с бухнали роклички, сладко усмихнати, със срамежливи гласчета и по всяка вероятност с твърде прозаично бельо.
Премълчах. Тя без усилие смени темата и отново заговори делово.
— Отсега нататък Мейвис ще получава по седемдесет и пет хиляди долара за всеки филм, а после по сто и петдесет. Започна да се катери към върха и нищо не е в състояние да я спре. С изключение на грозен скандал.
— Значи някой трябва да я предупреди кой е Стийлгрейв. Защо не й сториш тази услуга? Впрочем, ако наистина разполагахме с доказателство, какво ще прави той, докато ние изнудваме мис Уелд?
— Че защо трябва да знае? Не вярвам тя да му каже. Всъщност си мисля, че дори ще спре да има вземане-даване с него. Всичко това е без значение за нас — ако разполагаме с доказателството. И ако тя знае, че го имаме.
Ръката в черната ръкавица посегна към черната чанта, замръзна, побарабани по ръба на бюрото и по този начин можа да се отпусне пак в скута й. Тя дори не погледна чантата. Нито пък аз.
— А не ти ли е хрумвало, че може да имам някакви задължения към мис Уелд? — попитах и станах.
Тя само се усмихна.
— И в такъв случай — продължих — не мислиш ли, че е крайно време да се изметеш от кабинета ми?
Все така усмихната, тя се опря с две ръце на облегалките на стола и се надигна. Сграбчих чантата, преди да успее да реагира. Очите й се изпълниха с бяс. От устата й излезе змийско съскане.
Пребърках съдържанието и открих бял плик, който ми се стори познат. Извадих отвътре снимката от „Танцьорите“ — двете парчета бяха старателно натъкмени и залепени върху лист хартия.
Затворих чантата и я подхвърлих на Долорес.
Стоеше права, с изопнати устни. Мълчеше.
— Интересно — казах и щракнах с пръст по гланцираната повърхност на фотографията. — Ако не е монтаж, разбира се. Това ли е Стийлгрейв?
Сребристият смях звънна отново.
— Ти си нелепо човече, амиго. Не знаех, че още съществуват такива като теб.
— Предвоенно производство. С всеки изминал ден ставаме все по-малобройни. Откъде я взе?
— От чантата на Мейвис Уелд, в нейната гримьорна. Докато беше на снимачната площадка.
— Тя знае ли?
— Не.
— Интересно откъде я има.
— От теб.
— Глупости. — Вдигнах вежди. — Аз пък откъде? Тя протегна ръка през бюрото.
— Дай ми я, ако обичаш.
Гласът й беше леден.
— Ще я върна на Мейвис Уелд. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но никак не ме бива за изнудвач. Липсва ми нужното обаяние.
— Върни ми я веднага! Ако немия…
Млъкна. Изчаках я да продължи. Гладките й черти се изкривиха в презрителна гримаса.
— Е, добре. Грешката е моя. Мислех те за умен, а ти се оказа поредното тъпо частно ченге. Тази мижава канцеларийка и мижавият живот, който водиш в нея, би трябвало да ми подскажат що за глупак си всъщност.
— Така е.
Тя бавно се обърна и тръгна към вратата. Аз станах и Долорес изчака да й отворя вратата. Излезе, без да бърза. Начинът, по който го направи, едва ли е бил разучаван в курсове по машинопис.
Вървеше по коридора, без да се обръща назад. Походката й беше рядко красива.
Вратата бавно взе да се затваря, задържана от пневматичния автомат, докато накрая леко прищрака. Имах чувството, че това й отне много време. Стоях и гледах, сякаш за пръв път виждах как става. После се обърнах, тръгнах към бюрото и телефонът иззвъня.