По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— Сега ще ви включа в играта — обещах. — Познавали сте Клозън. Твърдите, че отношенията ви били професионални. Аз му казах, че съм ченге. Той незабавно се опита да ви позвъни. Беше прекалено пиян и не можеше да говори. Видях кой номер набра и по-късно ви съобщих за смъртта му. Защо? Ако бяхте чист, веднага трябваше да се обадите в полицията. А вие не го сторихте. Защо? Покрай Клозън може да сте виждали някои от наемателите му. Няма доказателства, но е възможно. Предположение номер три: познавали сте Хикс или Орин Куест, а може би и двамата. Лосанджелиската полиция не установи самоличността на бившия кливландски хубавец — да го наречем с новото му име Стийлгрейв. Но някой е можел да го разпознае, щом като си струва да убиват хора за една снимка. Практикували ли сте медицина в Кливланд, докторе?
— Не, разбира се.
Гласът му сякаш долетя отдалече. И очите му гледаха в далечината. Устните му едва се разтваряха, колкото да пропуснат цигарата. Стоеше съвсем неподвижно.
— В телефонната централа има указатели от цялата страна — пълна стая. Проверих вашето име. Държали сте кабинет в луксозна сграда в центъра на града. А сега — тази забутана къща и мижава клиентела в малко крайбрежно градче. Бихте предпочели да смените името си, но това не е възможно, защото документите за практикуване на професията са издадени на доктор Лагарди. Някой стои зад цялата работа. Клозън е несретник, Хикс — глупак, Орин Куест — злобен психопат. Но биха могли да бъдат използувани. Вие едва ли бихте се изправили лично срещу Стийлгрейв. Нямаше да сте жив дори колкото да измиете зъбите си. Налагало се да действувате чрез подставени лица — при това скъпо струващи. Е, постигаме ли нещо?
Той се усмихна и се облегна назад с въздишка.
— Предположение номер четири: мистър Марлоу, вие сте безподобен глупак.
Ухилих се до уши и посегнах към кибрита, за да запаля тлъстата египетска цигара.
— На всичкото отгоре — продължих — ми се обади сестрата на Орин Куест да ми съобщи, че той се намира във вашата къща. Взети поотделно, доводите ми са слабички, признавам. Но се фокусират все върху вашата особа.
И запафках миролюбиво.
Той не ме изпускаше от очи. Лицето му сякаш започна да става вълнообразно, да се размазва, да отплува надалеч и пак да се връща. Усетих присвиване в гърдите. Умът ми заработи със скоростта на препускаща костенурка.
— Какво става? — чух собствения си шепот. Опрях ръце на страничните облегалки на стола и се надигнах.
— Май сглупих, а? — изрекох с цигарата в уста, като продължих да я пуша. „Сглупих“ не беше точната дума. Ще трябва да измисля нова, подходяща за случая.
Бях станал от стола, но усещах краката си натопени в два варела с цимент. Когато проговорих, думите излизаха като през памук.
Пуснах облегалките и посегнах към цигарата. Два пъти не я уцелих, но третия път сполучих. Не я усетих като цигара, а като слонски крак. С остри нокти. Забиха се в дланта ми. Тръснах ръка и слонът отмести крак.
Размазана, но затова пък гигантска фигура се извиси над мен и някакво муле ме ритна в гърдите. Строполих се на килима.
— Малко калиев хидроцианид — каза глас по презокеанския телефон. — От него не се умира, дори не е опасен. Само отпуска…
Заех се с непосилната задача да стана от пода. Опитайте някой път. Но преди това да ви заковат за паркета. Светът направи лупинг. След малко се поуспокои. Избрах четирийсет и пет градусов наклон. Събрах сили и тръгнах. На хоризонта се мержелееше нещо — заприлича ми на гробницата на Наполеон. Доста подходяща цел. Запреплитах крака натам. Сърцето ми биеше хем бързо, хем тежко, белите дробове не ми се подчиняваха. Както ако ти изкарат въздуха при игра на ръгби. Имаш чувството, че вече няма да поемеш кислород. Никога, никога, никога.
Гробницата на Наполеон се оказа сал на гребена на вълна. Върху сала имаше мъж. Бях го виждал някъде. Симпатяга, добре се разбирахме. Запътих се към него и рамото ми фрасна стената. Ударът ме завъртя. Опитах да се вкопча с нокти в нещо, да се задържа. Нямаше в какво — освен в килима. Как се озовах там? Какво ли питам? Тайна. Зададеш въпрос, и веднага ти навират лицето в пода. Запълзях. На бившите си ръце и крака. Нямах усещане, което да представя като доказателство. Пъплех бавно към тъмна дървена стена. Или може би от черен мрамор. Пак гробницата на Наполеон. Какво толкова съм му сторил на този човек? Защо току ми завира гробницата си в лицето?