По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— В къщата няма такъв човек — вежливо заяви той. — И никога не е имало.
— Изобщо ли не го познавате?
— Дори името му не съм чувал.
— Тогава не мога да си обясня защо е казал на сестра си, че е тук.
Сестрата скришом избърса очите си. Телефонът отново иззвъня и тя пак подскочи.
— Не го вдигай — нареди докторът, без да се обърне към нея.
Оставихме го да се назвъни. В такива случаи всички стоят и чакат. Накрая млъкна.
— Защо не си тръгнете, мис Уотсън? Нямате повече работа.
— Благодаря, докторе. — Тя обаче остана да седи неподвижно, свела поглед. Стисна силно очи и пак ги отвори. После поклати отчаяно глава.
Доктор Лагарди ме погледна.
— Заповядайте в кабинета ми.
Излязохме през друга врата в тъмен коридор. Стъпвах като по черупки от яйца. Атмосферата в къщата бе наелектризирана с нещо тревожно. Докторът отвори една врата и ме покани, доколкото разбрах, в бивша спалня, макар че сега приличаше на истински спретнат лекарски кабинет. През отворена врата се виждаше част от приемната. В ъгъла бе включен стерилизатор, в който вряха куп игли.
— Колко много игли — рекох аз, — нали съм си схваткив.
— Седнете, мистър Марлоу.
Той се настани зад бюрото и взе дълъг тънък нож за отваряне на писма. Погледна ме с тъжни очи.
— Пак повтарям, че не познавам човек на име Орин Куест. И не мога да си представя защо му е потрябвало да твърди, че се намира в къщата ми.
— За да се крие. Той вдигна вежди.
— От какво?
— От хора, които биха желали да го промушат в тила с шиш за трошене на лед. Защото прекалено бързо действува със своята „Лейка“. Фотографира хората, когато предпочитат да не ги закачат. Може да е нещо друго — например да е подразбрал, че някъде продават цигари с марихуана. Достатъчно ли съм ясен?
— Значи вие изпратихте тук полицията — хладно изрече той.
Нищо не казах.
— Вие сте съобщили за смъртта на Клозън — продължи докторът.
Останах ням.
— Обадихте се и ме питахте дали познавам Клозън. Казах, че не съм го чувал.
— Което не беше вярно.
— Изобщо не бях длъжен да ви давам сведения, мистър Марлоу.
Кимнах, извадих цигара и я запалих. Докторът хвърли поглед към часовника си, извърна се в стола и изключи стерилизатора. Аз пак се зазяпах в иглите. Колко много бяха! Вече бях имал неприятности в Бей Сити с един човек, който вареше купища игли.
— На какво разчитате? — попитах. — На пристанището на яхтклуба?
Той пак взе зловещия нож със сребърна дръжка във формата на гола жена. Убоде възглавничката на палеца си. Показа се бисерна капка кръв. Докторът я близна.
— Обичам вкуса на кръвта — поясни тихо. Някъде в далечината се отвори и затвори врата. И двамата наострихме уши. Чуха се отдалечаващи се по стъпалата пред къщата стъпки. Ние все така старателно се ослушвахме.
— Мис Уотсън си тръгна. Сега сме сами. — Обмисли думите си и отново близна палеца. Грижливо постави ножа върху попивателната. — Споменахте пристанището на яхтклуба. Сигурно мислите, че понеже Мексико е близо… Лекотата, с която може да се пренася марихуана…
— Вече не мисля за това — прекъснах го аз и пак се вторачих в иглите. Той проследи погледа ми. После сви рамене. — Защо са толкова много?
— Влиза ли ви в работата?
— Ни най-малко.
— Обаче очаквате отговори на въпросите си.
— Само си приказвам. Чакам нещо да се случи. Защото в тази къща нещо ще се случи. Лъха от всеки ъгъл.
Доктор Лагарди изсмука още една капка кръв. Аз го гледах втренчено. Само че не успях да надникна в душата му. Спокоен, мургав, съсипан, а в очите му се Летеше покруса. Ала все още се държеше любезно.
— Нека аз ви разкажа за иглите — предложих.
— Но моля ви, разбира се.
И пак взе дългия тънък нож.
— Недейте — казах рязко. — Тръпки ме побиват. Сякаш галите змия.
Той го остави внимателно и се усмихна.
— Май говорим за какво ли не, освен за същественото.
— Ще стигнем и до него. Та думата ми беше за иглите. Преди няколко години разследвах един случай във вашия град и имах работа с някой си доктор Олмър. Живееше на Олтеър Стрийт. Практикуваше професията си по много особен начин. Излизаше нощем с пълна чанта със спринцовки. Готови да бъдат пуснати в действие, заредени с опиати. И клиентите му бяха особени. Алкохолици, богати наркомани — такива има много повече, отколкото мислите, — превъзбудени хора, които не са в състояние да се отпуснат по естествен начин, страдащи от безсъние невротици. Те вече не могат без хапчета или инжекция, която да им помогне да прескочат още веднъж трапа. Но от един момент нататък животът им се превръща предимно в трапове. Разкошен бизнес за доктор Олмър. Те много си падаха по него. Вече мога спокойно да разкажа историята. Той умря преди година.