Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Боянова, антибиотикът е бил за 18:00. Провалила се антибиотичен курс! Пуснахме рапорт до главния лекар.
След строгия разговор се качих в отделението и разгледах пак тетрадката. Колежката имаше доста нечетлив почерк и беше написала 18 като ex. Затова се бях заблудила. А антибиотика така и така го спряха, защото се оказа, че съм пропуснала последната апликация. Но след няколко дни ми връчиха писмено мъмрене от главния лекар.
Казах, че това е единственият път за всичките години работа, когато са ме извиквали от къщи за обяснения, но това не беше единственият път, когато са ме привиквали на разпит. Неотдавна, например, д-р Станчев и шефът ме повикаха в кабинета на старшата и ме разпитваха в нейно присъствие:
— Боянова, какво си говорила пред болната Х.? — пита д-р Станчев.
— Нямам спомен, какво може да съм й говорила? — отговарям аз в пълно недоумение.
— Спомни си!
— Не мога, какво толкова съм й говорила?
— Виж какво, говорила си й, че си правим разни експерименти с болните! — намесва се шефът.
— Кога съм говорила такива неща? Кой ви го каза? Не е вярно!
— Онази вечер, на твое нощно дежурство. Болната ни го каза.
— Ами да й се обадим тогава, нека тя да каже какво съм й говорила, аз не си спомням такъв разговор. Как ще кажа такова нещо? Може нещо да съм й обяснявала, но, честна дума, не съм споменавала тази дума изобщо! Сещам се само, че много повръща и й казах да каже другия път на дежурния лекар, защото този път дежурният го нямаше цялата вечер. Моля ви се, да попитаме болната! — и погледнах умолително към старшата, но тя малодушно мълчеше.
— Няма какво да питаме болната! И запомни, нямаш право да им обясняваш каквото и да било! Ти сестра ли си или се мислиш за лекар?
— Не знам какво става, но това са си обвинения в сталинистки стил! — не издържах аз и се опитах да викна, но гласът ми веднага пресипна. — Старша, кажи нещо!
— Ще трябва да се провери как е станало — каза старшата.
И ме пуснаха. Казах на колежките и всички се възмутиха. Към обяд д-р Станчев ми се обади по телефона да ми нареди нещо и между другото ме успокои така:
— А пък за оная работа, душко, няма нищо, не си виновна.
— С болната ли говорихте? — зарадвах се аз, че ме оневиняват.
— Не знам нищо. Доцентът ми каза само, Боянова не е виновна. Така че спокойно!
Дори не ми се извиниха за причиненото притеснение. Вероятно не искаха да се дава гласност на този случай, защото щеше да излезе неудобната истина, че нямаше лекар в залата цялата вечер и болните накрая си заминаха, пак без да бъдат прегледани, както много пъти бе ставало. Лекарите винаги се оправдаваха с огромната си заетост. Но може би изобщо не ги беше грижа за нашите болни, които измираха един по един, без да успеят да се оплачат. На разпит са викани почти всички сестри. Всеки път изчаквахме разпитваната да излезе и я наобикаляхме да ни разказва какво са я правили. И съм им казвала, казвала съм ви, нали, колежки:
— Правят го превантивно, за да ни плашат. Да не се надигаме.
Понякога правехме събрания. На тях сестрите повдигаха такива въпроси:
— Защо лекарите не стоят в залите?
— Даже на включване ги няма!
— Онази вечер д-р Веждов изобщо не се показа. Не стига, че го нямаше през цялото време, ами и като ги изключвахме не дойде, а си беше си в кабинета, гледаше мач!
Някоя ще се сети какво станало днес в залата, как паднало кръвното на еди-кой си и сами сме го вадили от трапа, както казваме при опасни за живота състояния, друга ще припомни още някоя критична ситуация, в която сме спасявали болен, без дежурният лекар да дойде. Постоянно оставахме сами в залата, без лекар. Казваха ни на кой телефон са, но понякога нямаше време дори за обаждане по телефона. Или пък въртим и никой не вдига. Д-р Станчев, като се върна от Германия, каза, че и там лекарите не стоели по залите, какво толкова сме искали, значи. Но пропусна да каже какви системи за комуникации имат в Германия. В един момент от събранието всички изведнъж започвахме да викаме една през друга. Инж. Фонев беше една от темите, която довеждаше събранието до състояние на пълен хаос:
— Знаете ли как щеше да ме утрепе, тоя кретен? И мене, и болните в жълта зала оня ден? Стана наводнение от единия шланг и той идва нали, шляпа през локвата и пуска един оголен кабел във водата и той като рече фъс-пъс и кат’ запращя и засвятка! Викам му, Фори, щ’ни изтрепеш, бе! Пък той, нали, вика спокойно, спокойно…