Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Комисарят е голям сладур. Добре се справи с тази измислена умница, водещата.
Кармайн вдигна вежди.
— Следващия път, като го видя, ще му кажа, че го смяташ за сладур. Мило, но твоят сладур веднъж излезе срещу картечно гнездо с дванайсет германци и спаси цяла рота. И не само това.
— Да, мога да си го представя. Но не ме споменавай пред него. Сигурно ще го видиш на много сериозна среща, защото и положението е много сериозно. Чудовището наистина е доста умно, макар че това определение си е направо подценяване.
— Той не е само едно нещо, Дездемона. Умен, хитър, луд, може би дори гений. Но със сигурност знам, че лицето, което представя пред света, е напълно невинно. Винаги е нащрек. Ако не е така, някой ще го разпознае. Мисля, че може да е женен и дори жена му да не го подозира. Да, наистина е умно копеле.
— И ти си доста умен, Кармайн, но не само това. Ти си като булдог. Веднъж захапеш ли, не пускаш. Накрая ще се умори да те влачи със себе си.
През него се разля топлина, дали от коняка или от комплимента — не беше сигурен. Кармайн малко се наду, като много внимаваше да не го покаже.
Глава 8
Вторник, 2 декември 1965 г.
Франсин Мърей не се появи и на другия ден и всички освен родителите й бяха сигурни, че Чудовището я е отвлякло. О, родителите също го знаеха, но как би могло човешкото сърце да живее с такава съсипваща болка, докато все още имаше и други възможности? Веднъж беше ходила на пижамено парти, без да им каже. Бяха го забравили, но се бе случило. Чакаха и се молеха, хващаха се и за сламката, за да докажат, че това е грешка и Франсин ще се появи усмихната на вратата.
Когато Кармайн се върна в кабинета си към четири следобед, след цял ден разпити, включително и в „Хъг“, все още нямаше никаква положителна информация. Два месеца разследване и нищо.
— Делмонико.
— Лейтенант, обажда се Дерек Деймиън от гимназия „Травис“. Бихте ли могли да дойдете веднага при мен?
— Идвам до пет минути.
Дерек Деймиън, помисли си Кармайн, сигурно си тръгва от „Травис“ винаги последен от учителите. Вероятно е истински кошмар да управляваш тази огромна разноезична гимназия, но той се справяше добре.
Беше застанал на вратата на централната сграда на „Травис“, но в мига, в който фордът спря до училищния двор, се затича по стълбите.
— Не съм казал нищо на никого, лейтенант, казах само на момчето, което го намери, да не мърда.
Кармайн го последва зад левия ъгъл на централната сграда, където имаше неугледна пристройка, прилична на навес. Беше свързана с тухлената стена чрез къс проход, който оставяше на прозорците по нея три метра светлина и въздух и им откриваше гледка към боядисана в бежово метална стена.
Образованието беше грижа на общината. Градове като Холоуман, обременени с бясно нарастващо население в най-бедните квартали, се затрудняваха да осигурят подходящи училищни сгради. Така се бе появила пристройката — хангар, в който се помещаваше баскетболна зала с места за зрители, а в дъното имаше съоръжения за гимнастика — гимнастически коне, висящи от тавана халки, успоредки и две вертикални греди с напречна летва за висок и овчарски скок. От дясната страна пък бяха плувният басейн, трибуните и кътът за борба, бокс и фитнес. Там момичетата скачаха грациозно, а момчетата спукваха от бой боксовите круши.
Влязоха в салона от двора, но можеха да го направят и от сградата. Късият проход имаше топла връзка, която беше задължителна при лошо време, но също така имаше и вход отвън.
Дерек Деймиън поведе Кармайн покрай баскетболното игрище и трибуните му към гимнастическия кът, от двете страни на който можеше да се сяда върху наредени покрай стените шкафчета. Така ги наричаха в армията, а в гимназията, доколкото си спомняше, им викаха просто сандъци. До последния сандък от редицата покрай стената на прохода стоеше висок, атлетичен чернокож младеж, по чието лице се стичаха сълзи.
— Лейтенант, това е Уинслоу Слър. Уинслоу, кажи на лейтенант Делмонико какво намери.
— Това — каза момчето и подаде яркорозово яке. — На Франсин е. Името й е на него, виждате ли?
ФРАНСИН МЪРЕЙ. Беше избродирано на машина на закачалката на якето.
— Къде го намери, Уинслоу?
— Там вътре, под една от рогозките, само маншетите му се подаваха. — Уинслоу вдигна капака на един от сандъците и вътре видяха две гимнастически рогозки, едната навита, а другата небрежно сгъната.
— Как го намери?