Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
И наистина, няколко дни след като тръгнахме покрай река Кенебек, пристигнахме в Камдън — голям крайбрежен град. Тогава за първи път видях океана.
Оставиха ни с Тайтъс на пристанището, защото такова бе споразумението с баща ми. Изтичах по най-дългия кей, застанах на края му и дълго се взирах в зелената вода. Какъв странен мирис — солен, мръсен, тежък. Вятърът беше студен и силен, толкова силен, че едва си поемах дъх. Блъскаше лицето ми и заплиташе косите ми, сякаш за да ме дразни. Океанът беше напълно различен от всичко в живота ми до този момент. Не че не бях виждала вода — бях, но само в река Олагаш. И колкото и да бе широка, другият й бряг винаги се виждаше заедно с дърветата по него. А този безкраен хоризонт, тази ширнала се вода наистина приличаше на края на света.
— Знаете ли, първите пътешественици, които тръгнали към Америка, се бояли да не изпаднат от ръба на света — каза ми Тайтъс и ми даде да разбера, че е до мен.
Люшкащите се зелени вълни ми се сториха страшни, но също така и хипнотизиращи. Не можех да откъсна очи от тях дори когато усетих, че студът ме пронизва до мозъка на костите.
Учителят ме придружи до управата на пристанището, където намерихме старец с плашещо груба кожа. Той ме упъти до малък кораб, който щеше да ме закара до Бостън, но ме предупреди, че тръгва в полунощ, когато започва отливът. Не бях добре дошла на борда, преди да стане време за отплаване. Предложи ми да прекарам времето в някоя странноприемница, да хапна нещо и дори може би да убедя собственика да ме пусне да подремна на някое празно легло. Дори ме упъти към една таверна близо до пристанището, сигурно защото ме съжали — едва ми се разбираше какво казвам от притеснение и невежество. Щом Камдън беше толкова голям и плашещ, как ли щях да се оправя в Бостън?
— Госпожице Макилврий, не съм съгласен. Не можете да отидете без придружител в странноприемница, нито да вървите сама по улиците на Камдън, след като се стъмни — каза Тайтъс. — Но ме очакват в дома на братовчед ми и не мога да остана с вас през целия ден.
— И какъв избор имам? — попитах. — Ако това ще успокои съвестта ви, изпратете ме до странноприемницата и сам се уверете, че всичко там е почтено, а след това вървете, където трябва. Така няма да се чувствате, все едно сте предали доверието на баща ми.
Единствената странноприемница, която бях виждала дотогава, беше на Дотъри в Сейнт Андрю, а тази в Камдън я правеше да изглежда миниатюрна. Имаше две барманки и дълги маси с пейки край тях. В нея продаваха топла храна. Бирата също беше по-вкусна и аз с болка осъзнах от колко много неща бяха лишени хората в родния ми град. Тази несправедливост ме порази, макар да не се чувствах привилегирована, че се запознавам с новостите. Преди всичко изпитвах носталгия и самосъжаление, но го криех от Тайтъс, който нямаше търпение да продължи по пътя си и затова се съгласи, че мястото не е долнопробно, и ме остави на грижите на съдържателя.
След като хапнах и бях разгледана с любопитство от всички непознати в кръчмата, приех поканата на съдържателя да подремна на кушетка в склада, докато ме пуснат на борда на кораба ми. Очевидно за тази странноприемница това бе обичайна практика и той беше свикнал да предлага подобна услуга. Обеща да ме събули след залез-слънце, за да имам достатъчно време да стигна до пристанището.
Легнах на кушетката в помещението без прозорци и се замислих над положението си. И точно тогава, свита в тъмното и обгърнала се с ръце, осъзнах колко съм сама. Вях израснала на място, където всички ме познаваха, нямаше съмнение към кое семейство точно принадлежа и кой ще се погрижи за мен. Никой тук или в Бостън не ме знаеше, нито пък искаше да ме знае. Тежки сълзи на самосъжаление се отрониха от очите ми. По онова време си мислех, че татко ми е наложил възможно най-жестокото наказание.
Събудих се, когато съдържателят почука на вратата.
— Време е да ставате извика от той от другата страна, — иначе ще си изпуснете кораба.
Платих му с няколко монети, които измъкнах от подгъва на наметалото си, приех поканата му да ме изпрати до пристанището и тръгнах по брега към кея.
С падането на мрака и температурата се бе понижила, от океана беше излязла мъгла. По улиците почти нямаше хора, а тези, които бяха окъснели, бързаха към домовете си, за да се скрият от студа и влагата. Общо взето, атмосферата бе зловеща, като в призрачен град. Съдържателят бе дружелюбен въпреки късния час и под звука на вълните двамата стигнахме до пристанището.