Разкритието на древния ръкопис

„Не мога...“ – вика тя.

„Бързай!“ – предупреждава през рамо.

Тичам след нея в сънищата ми, опитвам се да чуя какво казва. Протягам ръка, за да я хвана. Но тя се препъва на ръба на една бездна, губи опора и изчезва.

Взирам се зашеметена и ужасена.

Загубата е непоносима, сякаш самата аз съм умряла.

Будя се бурно, удрям по пода, дишам тежко.

Все още се опитвам да осъзная съня, когато тялото ми трепва и започва да се движи като програмиран автомат.

Гледам с ужас как краката ми ме изправят, карат ме да напусна банята. Стъпалата ме отнасят през стаята, ръцете ми отварят балконската врата. Тялото ми е движено от невиждана сила в мрака, отвъд защитата на моята кървавочервена защитна линия.

Не действам по своя собствена воля. Знам го и не мога да се спра. Аз съм напълно незащитена на мястото, където стоя. Дори копието не е у мен. Даррок ми го отне, преди принцът да ме пресее.

Взирам се към сенчестите контури на покривите, чакам, страхувам се каква може да е следващата заповед. И знам, че няма да съм в състояние да отхвърля следващите заповеди така, както не бях успяла да отхвърля тази.

Аз съм кукла. И някой дърпа конците ми.

Сякаш да подчертаят това или може би просто да ме направят за посмешище, ръцете ми внезапно се стрелват нагоре във въздуха, размахват се диво над главата ми, преди да паднат отпуснато.

Гледам стъпалата си, докато се влачат във весел танц. Иска ми се да вярвам, че сънувам, но не сънувам.

Танцувам на балкона, тупайки с крака все по-бързо и по-бързо.

Точно когато започвам да се чудя дали ще бъда приказното момиче, което е танцувало до смърт, краката ми спират. Дишайки тежко, свивам пръсти плътно около парапета от ковано желязо. Ако неизвестният ми кукловод реши, че трябва да се хвърля през балкона, ще срещне здрава борба.

Даррок ли е? Защо му е да го прави? Може ли да го направи? Има ли такава сила?

Температурата пада толкова рязко, че ръцете ми замръзват на парапета. Когато ги дръпвам рязко, ледът се троши, пада в нощта и дрънчи на паважа. Малки парчета кожа от върховете на пръстите ми остават на парапета. Отдръпвам се, решена да не извърша принудително самоубийство.

„Никога не съм те наранявала, Мак“ – припява Шинсар Дъб в ума ми.

Вдишвам рязко. Въздухът е толкова злобно студен, че прогаря гърлото и дробовете ми.

– Току-що го направи – скърцам със зъби.

Усещам любопитството ù. Тя не разбира как ме наранява. Кожата зараства.

„Това не беше болка.“

Стягам се. Не ми харесва тонът ù. Твърде гладък, твърде пълен с обещание. Опитвам се отчаяно да стигна до моето тъмно езеро навреме, за да се въоръжа срещу нея, за да се защитя, но между мен и водната ми бездна изригва стена и аз не мога да намеря път около или през нея.

Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.